Джон Гришам - Братята

Отидоха до стаята за среща с адвокатите — едно от няколкото преградени отделения с врати, които се затваряха, и прозорци, през които Линк можеше да наблюдава разговора, ако имаше такова желание. Джо Рой Спайсър ги чакаше и четеше спортната страница във вестника. Обичаше да залага на университетски баскетболни отбори и често уцелваше победителя в мача. Тревър и Линк влязоха в стаичката заедно и посетителят много бързо извади две двайсетдоларови банкноти и ги даде на пазача. Охранителните камери не можеха да ги хванат, когато правеха това точно зад вратата. Както обикновено Спайсър се престори, че не вижда какво става.

После куфарчето бе отворено и Линк се престори, че преглежда съдържанието му. Не пипна нищо. Тревър извади голям кафеникав плик, който беше запечатан и надписан „Юридически документи“. Линк го взе и го огъна, за да се увери, че в него има само хартия, не пистолет или шишенце с лекарства, а после го върна на Тревър. Бяха правили това десетки пъти.

Правилата в Тръмбъл изискваха пазачът да присъства при изваждането и разпечатването на всички пликове. Само че двете двайсетачки убеждаваха Линк да излезе и да чака пред вратата просто защото в момента нямаше нищо друго за пазене. Знаеше, че вътре се разменят писма, но не му пукаше. Стига Тревър да не внасяше оръжия или наркотици, Линк не искаше да се меси. И без това в затвора имаше много глупави правила. Той се облегна на вратата и не след дълго задряма прав, с единия крак изпънат, а другия свит в коляното. Като кон.

В стаята на адвокатите не се извършваше кой знае каква юридическа дейност. Спайсър все още беше погълнат от разпределението на точките в Баскетболните мачове. Повечето затворници се радваха на гостите си. Спайсър едва търпеше своя.

— Снощи ми се обади братът на Джеф Дагет — каза Тревър. — Момчето от Корал Гейбълс.

— Познавам го — отвърна Спайсър, като благоволи да свали вестника, защото на хоризонта се задаваха пари. — Осъден на дванайсет години за сделка с наркотици.

— Точно така. Брат му твърди, че някакъв бивш федерален съдия в Тръмбъл прегледал документите му и казал, че може да успее да свали няколко години. Този съдия поискал заплащане и Дагет се обадил на брат си, който пък се обади на мен. — Тревър свали омачканото си синьо сако и го метна на един стол. Спайсър намери вратовръзката му за отвратителна.

— Колко могат да платят?

— Вие споменавали ли сте някаква сума? — попита Тревър.

— Бийч може и да е говорил, не знам. Ние гледаме да взимаме по пет хиляди за по-съществено намаляване на присъдата — каза Спайсър, като че ли беше практикувал наказателно право във федералните съдилища години наред. Всъщност беше влизал в съдебна зала единствено в деня, когато го осъдиха.

— Знам — каза Тревър. — Не съм сигурен, че могат да платят пет хиляди. Момчето не е могло да си позволи адвокат.

— Тогава измъкни колкото можеш, но искам поне хиляда предплата. Момчето не е лошо.

— Ставаш мекушав, Джо Рой.

— Не, ставам по-стиснат.

Така си и беше. Джо Рой беше мениджърът на Братята. Ярбър и Бийч имаха таланта и образованието, но бяха твърде унизени от падението си, за да хранят някакви амбиции. Спайсър, който нямаше образование и не притежаваше почти никакъв талант, беше достатъчно манипулативен, за да следи работата на колегите си. Докато те тънеха в мрачни мисли, той мечтаеше за славното си завръщане.

Джо Рой отвори една папка и извади оттам чек.

— Искам да внесеш в сметката тези хиляда долара. Те са от тексаския ни кореспондент Къртис.

— Богат ли е?

— Мисля, че да. Започваме да притискаме Куинс от Айова. — Джо Рой извади красив виолетов плик, добре запечатан и адресиран до Куинс Гарб в Бейкърс, Айова.

— Колко ще му искате? — попита Тревър, като пое плика.

— Сто хиляди.

— Уха, не си поплювате.

— Той ги има и ще ги плати. Обяснил съм му как да ги преведе. Уведоми банката.

През двайсет и три годишната си практика като адвокат Тревър никога не беше получавал хонорар от порядъка на трийсет и три хиляди долара. Сега изведнъж можеше да види тези пари, да ги докосне. Без да иска, вече започваше да ги харчи наум — хиляди долари за разнасяне на пощата.

— Смяташ ли, че наистина ще стане? — попита той, докато мислено плащаше дълга си в „Питс Бар“ и внасяше чека си в МастърКард. Щеше да кара същата кола, любимия си фолксваген костенурка, но щеше да се бръкне за климатик.

— Разбира се, че ще стане — отвърна убедено Спайсър.