Джон Гришам - Признанието

Веднъж вече му се бе случвало.

Той изключи двигателя на беемвето, но не разкопча предпазния колан. Стискаше здраво волана, гледаше през предното стъкло и не виждаше нищо.

От девет години се бореше за Донте Дръм. Беше воювал както никога досега. Беше се сражавал бясно в смехотворния процес, в който осъдиха Донте за убийството. Беше ругал апелативните съдилища по време на обжалванията. Танцуваше по ръба на етиката и закона. Написа жлъчни статии, обявяващи невинността на клиента му. Бе наемал експерти да скалъпват нови теории, в които никой не вярваше. Досади на губернатора до такава степен, че вече никой не отговаряше на обажданията му — дори и най-дребните чиновници. Беше привличал политици, защитници на невинните, религиозни групи, адвокатски дружества, борци за граждански права, Американския съюз за граждански свободи, Амнести Интернешънъл, противници на смъртното наказание, изобщо всички, които биха могли по някакъв начин да спасят неговия клиент. Но часовникът не спираше. Продължаваше да тиктака все по-гръмко и по-гръмко.

В този процес Роби Флак прахоса всичките си пари, изгори всички мостове, отблъсна почти всичките си приятели и се докара до изтощение и психическа нестабилност. Толкова дълго вдигаше шум, че вече никой не го чуваше. За повечето наблюдатели той бе просто поредният гръмогласен адвокат, тръбящ на всеослушание, че клиентът му е невинен — често срещана гледка в съда.

Процесът го бе изкарал от релси и Роби сериозно се съмняваше дали ще може да продължи напред, след като щатът Тексас екзекутираше Донте. Възнамеряваше да напусне, да продаде имотите си, да се оттегли, да прати Слоун и Тексас по дяволите и да заживее в планините, вероятно във Върмонт, където лятото бе прохладно и щатът не убиваше хора.

Лампите в заседателната зала светнаха. Някой вече беше дошъл да отвори кантората и да я подготви за адската седмица. Роби най-сетне излезе от колата и влезе в сградата. Заговори с отдавнашния си сътрудник Карлос и двамата си наляха по чаша кафе. Разговорът скоро се насочи към футбола.

— Гледа ли „Каубойс“? — попита Карлос.

— Не, не успях. Чух, че Престън бил страхотен.

— Беше неудържим!

— Вече не съм фен на „Каубойс“.

— И аз.

Преди месец Рахмад Престън бе дошъл тук, в тази заседателна зала — подписваше автографи и позираше за снимки. Той имаше някакъв далечен братовчед, екзекутиран в Джорджия преди десет години, и взе присърце каузата на Донте Дръм с големи планове да привлече в кампанията други играчи от „Каубойс“ и звезди на Националната футболна лига. Щеше да се срещне с губернатора, Комисията по освобождаването, хора от едрия бизнес, политици, двама рапъри, за които твърдеше, че познава добре, и може би дори някои холивудски знаменитости. Щеше да вдигне такъв шум, че щатът да бъде принуден да отстъпи. Рахмад обаче се оказа въздух под налягане. Изведнъж млъкна и се отдаде на „усамотение“ според неговия агент, който обясни, че каузата била прекалено разсейваща за големия играч. Като любител на конспирациите Роби заподозря, че мрежата от корпоративни спонсори около отбора на „Каубойс“ някак е притиснала Рахмад.

В осем и трийсет цялата кантора се бе събрала в заседателната зала и Роби откри заседанието. В момента нямаше партньори — последният го бе напуснал с голям скандал и делото помежду им все още се точеше, — но присъстваха двама адвокати на трудов договор, двама сътрудници, три секретарки и Арън Рей, който никога не се отделяше от него. След петнайсет години край Роби Арън познаваше законите по-добре от мнозина опитни сътрудници. Присъстваше и адвокат от Амнести Нау — група за граждански права със седалище в Лондон, която бе дарила хиляди часове специализиран труд за обжалванията по делото „Дръм“. Чрез видеоконферентна връзка участваше и един апелативен адвокат от Остин, ангажиран по линията на Тексаската група против смъртното наказание.

Роби прегледа плановете за седмицата. Определи задълженията, раздаде задачите, изясни отговорностите. Опитваше се да изглежда бодър, оптимистичен, уверен, че се задава чудо.

В този момент чудото се зараждаше бавно на около шестстотин километра на север — в Тоника, Канзас.

Някои подробности се потвърдиха почти без усилие. Дейна се обаждаше от лутеранската църква „Сейнт Марк“ и просто си вършеше работата да провери как са добрите хора от паството. Така размени няколко приказки с директора на дома за адаптация Анкър Хаус, който каза, че Бойет бил там от три седмици. Предвиждало се „престоят“ му да трае деветдесет дни и ако всичко минело добре, щял да бъде свободен — разбира се, при спазване на някои твърде строги правила за предсрочно освобождаване. Сега в дома имало двайсет и двама мъже и нито една жена и дейността му протичала под юрисдикцията на Управлението на затворите. Също както останалите, Бойет можел да напуска сутрин в осем и да се връща в шест вечерта за вечеря. Търсенето на работа се насърчавало и директорът обикновено намирал на хората занимания като чистачи или портиери на почасово заплащане. Срещу седем долара на час Бойет наблюдавал по четири часа дневно охранителни камери в мазето на административна сграда. Бил надежден и изпълнителен, рядко говорел и засега не създавал неприятности. По правило всички в дома се държали много добре, тъй като заради едно нарушено правило или неприятен инцидент можели да се върнат в затвора. Хората виждали, усещали, подушвали свободата и не искали да се провалят.