Джон Гришам - Признанието

— Благодаря, Саймън, но не се чувствам особено смел. Просто реагирах на момента.

— Да, да. Сигурно си преживял истински кошмар. Как ти се стори всичко, Кийт? Насилието, екзекуцията, пътуването с Бойет? Предполагам, че е било ужасно.

На Кийт изобщо не му се говореше за това, но Монаха изглеждаше доста любопитен.

— Стига, Саймън. Нали четеш вестници — възропта Кийт. — Няма смисъл да повтарям историята.

— Моля те, разправи какво се случи наистина.

Отегчен, пасторът започна разказа си. На всеки петнайсет секунди Монаха възкликваше: „Невероятно!“ В даден момент поклати глава и трохата от кроасана падна в кафето му, но той не забеляза. Кийт приключи със зловещото обаждане на Бойет.

— Божичко!

Както винаги, Монаха започваше с неприятното — статията — и продължаваше със забавното — Приключението на Кийт. Изведнъж двамата се върнаха към истинската причина за срещата. Първата част от статията възхваляваше куража на Кийт, но тонът постепенно се променяше. Следваха остри критики, че пасторът съзнателно е престъпил закона, въпреки че не се споменаваше точното нарушение.

— Вероятно си се свързал с добър адвокат — заяви Монаха, готов да му даде ценен съвет.

— Да.

— И?

— Стига, Саймън. Нали знаеш, че подобна информация е конфиденциална?

Монаха изпъна гръб и отвърна смутено:

— Разбира се. Не искам да бъда нетактичен, но църквата се тревожи, Кийт. В статията пише, че може да се стигне до полицейско разследване. Ако загазиш, проблемът няма да е само личен.

— Не искам да бягам от отговорност, Саймън. Според моя адвокат ще се наложи да се призная за виновен, ако прокурорът заведе дело за възпрепятстване на правосъдието. Но не ме застрашава затвор. Ще се размина с малка глоба, а после досието ми ще бъде изчистено.

Монаха погълна лакомо последния кроасан и се замисли. Отпи глътка кафе, избърса устните си със салфетка и заяви:

— Да приемем, че се признаеш за виновен, Кийт. Какво очакваш от църквата?

— Нищо.

— Нищо?

— Имах две възможности, Саймън. Да остана в Канзас и да се надявам на най-доброто или да замина за Тексас. Избрах втората. Представи си какво щеше да стане, ако бях премълчал истината. Щатът екзекутира невинен човек, после намира тялото, а аз се измъчвам цял живот, защото не съм отишъл да предотвратя събитията. Ти как би постъпил, Саймън?

— Ние действително ти се възхищаваме, Кийт — отвърна тихо Монаха, като напълно пренебрегна въпроса. — Но сме разтревожени от евентуалното разследване. Притеснява ни мисълта, че наш свещеник ще бъде обвинен в престъпление, и то толкова публично.

Монаха често говореше в множествено число, сякаш всички високопоставени духовници в християнския свят следяха отблизо неотложните му проблеми.

— А ако се призная за виновен? — попита Кийт.

— Изобщо не бива да го допускаме.

— Представи си, че ме принудят.

Монаха размърда едрото си тяло, почеса се по лявото ухо и отново сключи ръце, все едно се подготвяше за молитва.

— В такъв случай се изисква прилагането на дисциплинарна процедура. Подобни мерки са необходими, ако се стигне до присъда, Кийт. Надявам се, че разбираш. Не можем да търпим свещеници, които се явяват в съда със своите адвокати и се признават за виновни пред очите на медиите. Особено в толкова нашумял случай. Помисли за църквата, Кийт.

— Какво наказание ме очаква?

— Още е твърде рано да се каже. Ще видим по-късно. Сега исках само да поговорим. Нищо повече.

— Нека уточним нещата, Саймън. Според теб съществува реален шанс да бъда освободен от длъжност заради постъпка, на която ти и църквата се възхищавате. Така ли е?

— Да, Кийт, но не си прави прибързани изводи. Ако се разминеш с делото, проблемът ще бъде решен автоматично.

— И всички ще заживеят щастливо до края на дните си.

— Нещо такова. Просто ни дръж в течение. Предпочитаме да чуем новините от теб, не от вестниците.

Кийт кимна. Мислите му се отнесоха на друго място.

В четвъртък сутринта гимназията възобнови часовете без инциденти. Учениците бяха посрещнати от футболните играчи, облечени в сините си екипи. Треньорите и мажоретките също стояха на входа и ги приветстваха с усмивка, надявайки се да разпространят духа на помирение.

Вътре, във фоайето, Робърта и децата й разговаряха с ученици и учители.

Никол Ярбър беше погребана на частна церемония в четвъртък следобед, точно седмица след екзекуцията на Донте Дръм. Нямаше Тържествена църковна служба — Рива просто не бе в състояние да я организира. Двама близки приятели я посъветваха да се въздържи от пищен ритуал. Не се очакваха много посетители, освен ако не поканеха медиите. А и сградата на Първа баптистка църква бе изгоряла и идеята да се наеме чужд храм изглеждаше немислима.