Джон Гришам - Признанието

По-късно шестгодишният му син Люк щеше да има футболен мач. Тъй като беше вторник, семейство Шрьодер вечеря в любимата си пицария. Децата си легнаха в девет и половина, а Кийт и Дейна към десет. Двамата обсъдиха дали да не изключат телефоните, но се отказаха с надеждата, че никой няма да ги безпокои. Щяха да го направят, ако някой репортер се обадеше. В 23:12 ч. телефонът звънна. Все още буден, Кийт вдигна слушалката.

— Ало.

— Как си, пасторе?

Беше Травис Бойет. Тъй като очакваше подобно развитие на нещата, Кийт бе свързал апарата с малко записващо устройство. Той натисна копчето и отвърна:

— Здравей, Травис.

Дейна се сепна. Скочи от леглото, светна лампите и грабна мобилния си телефон. Започна да избира номера на инспектор Ланг, с когото се бяха срещнали два пъти.

— Какво правиш? — попита Кийт.

Говореха си като двама стари приятели. Ланг бе инструктирал Кийт да държи Бойет възможно най-дълго на линията.

— Пътувам напред-назад. Не трябва да оставам на едно място.

Бойет заваляше думите.

— Още ли си в Мисури?

— Не, напуснах го преди теб. Оттогава обикалям напосоки.

— Забравил си си бастуна, Травис. Защо?

— Никога не съм се нуждаел от него. Малко преувеличих. Прости ми. Наистина съм болен, но туморът се появи отдавна. Не е глиобластом, а менингиом. Първа степен. Доброкачествено образувание, което се обажда от време на време, но няма да ме убие. Бастунът беше моето оръжие, пасторе. Използвах го за самозащита. Когато живееш с банда престъпници, трябва да си подготвен.

Около Бойет се чуваше кънтри музика. Вероятно се обаждаше от някоя кръчма.

— Но ти накуцваше.

— Стига, пасторе. Не е трудно да се престориш.

— Няма как да знам, Травис. Доста хора те търсят.

— Цял живот бягам от някого. Не могат да ме открият. Както не намериха и Никол. Погребаха ли я вече, пасторе?

— Не, във вторник. Утре погребват Донте.

— Смятам да се промъкна тайно на церемонията в памет на Никол. Какво ще кажеш, пасторе?

Страхотно. Не само щяха да го заловят, но и да го пребият.

— Защо не, Травис? Все пак ти си причината за смъртта й. Струва ми се логично.

— Как е сладката ти женичка, пасторе? Предполагам, че двамата доста се забавлявате. Много е красива.

— Престани, Травис. — Кийт не искаше да го изпуска. — Мислиш ли за Донте Дръм?

— Рядко. Трябваше да се досетим, че хората в Тексас няма да ни повярват.

— Щяха да го направят, ако се беше появил по-рано, Травис. Ако бяхме намерили тялото, можехме да спрем екзекуцията.

— Значи пак обвиняваш мен.

— А кого друг? Още ли се възприемаш като жертва?

— Не знам какво съм. Но ще ти споделя нещо, пасторе. Нуждая се от жена. Нали се сещаш?

— Слушай, Травис. Кажи ми къде се намираш. Ще дойда веднага и ще те докарам в Топика. Няма значение в кой щат си. Тук ще бъдеш арестуван и изпратен в Мисури. Вземи правилното решение, Травис. За пръв път в живота си. Така никой няма да пострада. Хайде, приятелю.

— Не харесвам затвора, пасторе. Достатъчно съм лежал зад решетките.

— Но ти е омръзнало да нараняваш хората, Травис. Нали веднъж ми го каза?

— Да. Ще тръгвам, пасторе.

— Звънни ми пак, Травис. Полицията не проследява нищо. Искам да говоря с теб.

Линията прекъсна.

Час по-късно инспектор Ланг седеше вкъщи и слушаше записа. Колегите му бяха установили, че Бойет се е обадил от откраднат мобилен телефон в Линкълн, щата Небраска.

Тържествената служба в памет на Донте Дръм трябваше да се проведе в Африканската методистка църква, която побираше двеста и петдесет посетители. Ако на всяко свободно място се сложеха сгъваеми столове и мъжете се наредяха плътно до стените, капацитетът достигаше триста и петдесет души. Когато във вторник вечер училището обяви, че ще остане затворено, плановете бързо се промениха. Службата бе преместена в гимнастическия му салон, където можеха да присъстват към две хиляди души. Церемонията започваше в един часа, след което Донте щеше да бъде погребан до баща си в Грийнууд Парк.

Към обяд салонът се напълни, а отвън чакаха търпеливо още посетители. Ковчегът на Донте се намираше в единия край на залата, под баскетболния кош. Беше отрупан с цветя. На екрана над ковчега се виждаше красивото лице на Донте, което поздравяваше с усмивка дошлите да се сбогуват. Близките му седяха на сгъваеми столове на първия ред. Те посрещаха приятели и прегръщаха непознати, като се стараеха да запазят самообладание. Църковният хор стоеше отстрани и пееше утешителни религиозни псалми. На пианото им акомпанираше мис Дафни Делмор, стара мома, която преди време бе преподавала уроци на Донте Дръм. Вдясно от ковчега имаше импровизирана сцена с подиум и микрофон. Пред нея седяха играчите на „Слоун Уориърс“, облечени в сините си състезателни екипи. Присъстваха всички, включително и треньорите. Освен футболистите в залата се забелязваха и други бели лица, но чернокожите преобладаваха.