Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Под седалката има четиристотин патрона.

— Мили Боже! — смая се Дъфи.

— Не съм имал време да изчистя боклуците — ухили се Рос. — Така си и останаха вътре.

— Изпипана работа! Нещо друго?

Дебелакът слезе от автомобила.

— Решетката на радиатора е непробиваема за куршуми. Моторът е обезопасен с щит. Задното стъкло се повдига нагоре така, че при необходимост да може да се стреля. Гумите пък са напълнени с уплътняваща течност, която моментално запушва всяка дупка от евентуално попадение на куршум. Тази кола е наистина великолепно убежище в случай на неприятности.

Дъфи килна шапката на тила си.

— Да, струва ми се, че точно от такова нещо се нуждая. Колко искаш за нея, Рос?

Онзи се почеса по плешивата глава.

— Какво те прихваща, друже? — попита. — Малко ли неща си направил за мене в миналото…

— Давам ти по тридесет долара на седмица — рече Уилям.

Рос поклати глава.

— Прекалено много е — възрази. — Ще приема двадесет.

Дъфи извади четиридесет долара от портфейла си и му ги подаде.

— Ще я взема за някоя и друга седмица — каза. — Нали ще я заредиш?

Рос пъхна парите в джоба на панталона си.

— Готова е за път — отвърна.

Дъфи отвори вратата и се качи.

— До скоро виждане, приятелю — сбогува се той.

Рос провря глава през рамката на прозореца.

— По-полека с артилерията — рече загрижено. — Пушкалата не са регистрирани, но не се увличай все пак.

Дъфи му кимна и включи на скорост. „Буикът“ излезе на улицата. Той отиде до банката си, осребри чек за хиляда долара, провери сметката си и се върна при колата. Мина му през ум, че с една хилядарка в брой и други три в банката би могъл да издържи известно време.

Олга го чакаше в „Стъд’с Парлър“ — спокоен малък бар близо до Източна 164-та улица. Когато спря, тя изтича навън и той й отвори. Олга се настани, но Уилям трябваше да се наведе през нея, за да хлопне вратата.

— Ама че е тежка! — учуди се тя.

— Стоманена е — усмихна се той, докато се отделяше от бордюра. — Таратайката е от Чикаго. Там знаят как да ги правят.

Олга пропътува в мълчание половин пряка, след което попита:

— Да не би да очакваш неприятности?

— В изнудваческа афера като тази бедата връхлита рано или късно. Предпочитам да съм подготвен. — Дъфи промъкна „Буика“ покрай един голям камион и каза: — Не те е страх, нали?

Тя поклати глава.

— Аз не се плаша лесно. — Нейната изящна, облечена в ръкавица ръка се притисна към шията й. Носеше блуза с висока яка. — Приятелите ти бяха чудесни — добави в заключение.

Уилям кимна.

— Пълен мръсник съм — рече. — Казах на Алис, че съм щял да те изпратя на влака за у вас.

— Не би ли могъл да ги посветиш в нещата? — запита Олга.

Той поклати глава.

— Те държат един на друг. Хич не им пука за пари… Пък и защо ли? Само нещастници като нас двамата, които не са пуснали котва никъде, си въобразяват, че парите са някакъв връх.

Тя го стрелна с очи.

— Самосъжаляваш ли се? — позволи си да полюбопитства.

— Не — отново поклати глава Дъфи. — Аз започнах тази история, така че пак аз съм длъжен да я приключа. Ако не съумея да изляза от нея сух, толкова по-зле… Успея ли, е, ще си харча спечеленото и мисля, че здравата ще се повеселя.

— Ами аз? — рече Олга с глух глас.

Дъфи сложи ръка върху коляното й.

— С тебе всичко е наред, бебчо. Желанията ти ще бъдат изпълнени! — Той спря пред своята жилищна сграда. — Хайде сега да видим дали ще ти хареса твоят нов дом.

Те се изкачиха по стълбите и Олга почака, докато Уилям отключи вратата. Вътре в малкия апартамент двамата застанаха с вперени един в друг погледи, след което тя бързо извърна глава и пристъпи към прозореца.

— Харесва ми — каза. — Наистина е хубаво!

Дъфи метна шапката си на креслото и извади бутилка ром.

— Обичаш ли „Бакарди“? — попита я.

— Да, но не е ли още рано?

Той взе две чаши и наля в тях от рома. Приближи се до нея и тикна едната в ръката й.

— За нас и за парите! — рече.

„Бакардито“ се хлъзна плавно в гърлата им, запалвайки у двамата по едно парещо кълбо от пламъци.

— Свали си шапката, скъпа — подсети я Дъфи. — Вече си си у дома.

— Онова отсреща спалнята ли е? — полюбопитства Олга.

— Да. Иди да я разгледаш… — Той с изненада установи, че ръцете му треперят. Проследи я с поглед как бавно прекосява стаята и влиза в спалнята. Движението на дългите крака и на стройните бедра беше лениво, но от тялото й се излъчваше електричество.

Дъфи я последва и се спря точно зад нея, взрян в отражението й в огледалото. Тя вдигна очи, погледна го изпитателно, сетне изведнъж се обърна. Той сложи ръце на ханша й и я притегли към себе си.