Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Виждаше я пред себе си, очите й силно блестяха и гърдите й рязко се повдигаха и отпускаха под завивките.

— Мога да те накарам да се почувстваш по-добре… Ще дойдеш ли? — каза тя, вперила поглед в неговия.

Дъфи отново приседна на кревата.

— Ти си прекрасна! — възхити й се той. — Не тази вечер. Утре ще се изнесем оттук. — Замълча, после посочи с глава към съседната стая. — Те са свестни хора. Не би било честно спрямо тях… Утре!

Погали лицето й.

— Алис няма грешка, какво ще кажеш? — отстъпи от леглото Дъфи. — Двамата не бива да научават. За тази история ще знаем само ние.

Тя го проследи с поглед докато излезе от стаята, после угаси лампата. Дълго лежа в тъмнината, преди да заспи.

Дъфи влезе в гаража на Рос и обгърна с поглед мрачното хале. Рос се показа от малкия офис в отсрещния край на помещението. Беше огромен и дебел, с лъщящо, направено сякаш от гума лице. Той тежко се понесе по омасления бетонен под, като махна с късата си масивна ръка.

— Не ми казвай — изхъхри шишкото, щом зърна Дъфи. — Нека да отгатна самичък.

Устните на Дъфи се разтегнаха в тъжна усмивка.

— Не съм те виждал от години — отвърна.

— Обзалагам се, че си загазил.

Уилям поклати глава.

— Грешиш — каза му. — Случаят не е такъв. Просто ми се дощя да профукам малко мангизи при тебе.

Рос положи широката си длан върху рамото на Дъфи.

— Добре, добре — поведе го към офиса той. — Тук вътре съм скътал една бутилчица, която ще ти се услади.

Уилям се настани в плетения стол и разходи очи из тясната като кутийка стаичка. Рос я изпълваше почти цялата.

— Доста е горещо, нали? — рече той и извади едно черно шише от вратичката на бюрото си. Избърса гърлото с ръкава на ризата си и го побутна към Дъфи. — Внимавай с тази течност — продължи, — силна е като тигрова пот!

Уилям отпи и задържа питието в устата си, преди да преглътне. После тихо изсумтя.

— Да-а — потвърди. — Огън е.

Рос пое бутилката от него и я надигна. Дъфи се загледа в неговата адамова ябълка, която заподскача по охранената му гуша. Дебелакът остави алкохола на масата, изтри влажните си устни с опакото на дланта и леко придърпа напред стола си.

— Та за какво става въпрос?

Дъфи запали цигара и търкулна друга на Рос по плота на масата.

— Още ли се мотае при тебе онзи стар „Буик“? — попита го.

— Имаш предвид бронирания ли? — леко се разшириха малките очи на Рос.

— Точно така.

— Разбира се, че е при мене — кимна шишкото.

— В движение ли е?

Рос се закиска.

— Дали бил в движение? Слушай бе, човек, всичките ми таратайки са в движение. Тази талига е направо като нова.

— Искам да я наема за известно време — каза Дъфи.

Рос сви рамене.

— Става — простодушно отвърна той. — Защо не вземеш моя „Пакард“? Идеална сделка за теб.

Уилям поклати глава и се изправи.

— Трябва ми „Буикът“. За в бъдеще май ще имам нужда от скромна защита, а в него бих се чувствал далеч по-сигурен.

— Знаех си, че си загазил — каза Рос.

— Покажи ми колата си.

Той го изведе обратно в халето.

— Ето я.

„Буикът“ беше обикновен на пръв поглед автомобил, с леко занемарена външност въпреки скорошното измиване. Дъфи потъна в дълбокомислено съзерцание.

— Ще ми го рекламираш ли? — предложи най-сетне той.

Рос хвърли бърз поглед през рамо, сетне тромаво пристъпи напред.

— Красив е като ягодка — каза, отваряйки вратата. — Я пробвай…

На Уилям му се наложи да употреби доста сила, за да я затвори.

— Това е стомана — поясни Рос. — Дебел, солиден материал, разбираш ли? — Той повторно отвори вратата и се качи вътре. Дъфи се облегна на нея и проточи врат.

— За човека, който е измайсторил тази каруца, не е имало никакви тайни в занаята… — рече Рос, тежко отпускайки задника си върху тапицираната седалка. — Покривът е брониран. Виж прозорците! — Той смъкна единия. — Отвън не е нищо особено, но обърни внимание колко е дебел.

Сечението на стъклото беше поне три четвърти инча.

— Това чудо ще отплесне четиридесет и пет калибров куршум право в оня, дето го е изстрелял… — възхищаваше се шишкото. Той докосна някаква пружина на арматурното табло и там се отвори малък капак. Бръкна вътре и извади два автоматични пистолета „Колт“. — Едва ли ще ти трябват — каза Рос. — Ще ги разкарвам.

— Остави ги. Нали вървят заедно с колата? — тихо се обади Уилям.

Онзи го изгледа, сви дебелите си устни и вдигна рамене. Мушна обратно пистолетите.