Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Наел е стая в хотел „Лексингхем“.

— Благодаря — отвърна Дъфи и отново се върна в хола.

Сам влезе с объркан вид.

— Какво се е запалило този път?

— Ще ми услужиш ли с твоето пушкало? — помоли го Уилям.

— Ей, за Бога! Да не смяташ да се мотаеш насам-натам въоръжен?

— Стига си опявал! Предстои ми работа. Хайде, дай ми патлака! Трябва да вървя…

Мак’Гайър въздъхна и започна да съблича халата си.

— Добре — съгласи се той. — Но ще дойда с тебе.

Дъфи докосна ръката му.

— Не — рече му. — В този град може да се случи какво ли не. Нужно е да останеш и да наблюдаваш историята отстрани.

Сам присви очи.

— За какво е всичко това? — попита настойчиво.

— Уейдмър се опита да извие врата на тази мадама. Опасява се, че знае прекалено много. Предполагам, че би могъл да пробва да я спипа тук. Ето затова няма да мърдаш никъде.

Мак’Гайър се ококори.

— И ти искаш да ми вземеш пистолета? — рече той. — Ами аз?

— Размърдай се! — каза нетърпеливо Дъфи. — Дай ми оръжието, преди да ме е подхванала Алис. Ако пийнеш достатъчно от онази огнена вода, въобще няма да ти е необходимо.

Сам отиде до масичката в антрето и се върна с тридесет и осем калибров автоматичен пистолет. Уилям го хвана, провери пълнителя, сетне го затъкна в колана на панталона си. Нагласи краищата на жилетката си така, че да скриват дръжката.

— Може да позакъснея — оповести той.

Алис се появи точно когато Дъфи излизаше навън в коридора. Зърна го само за миг.

— Накъде се запъти нашият щурав приятел този път? — запита тя.

Мак’Гайър припряно свали бутилката с ракия.

— Хукна да докара поредната мацка — отвърна ядосан. — Кани се да натъпче цялото проклето жилище с жени…

Алис докосна ръката му.

— Успокой се — рече. — Просто трябва да се наспиш.

Тя не забеляза тревогата в неговите очи, когато я последва в спалнята.

Отвън на улицата Дъфи спря едно такси. Даде на шофьора инструкциите си, след което се качи. Мина му през ума, че прекарва целия си живот по разни таксита…

Пътуването трая дълго и вече преваляше дванадесет, когато онзи спря пред една олющена сграда. Уилям му плати и се заизкачва по входното стълбище. Постройката приличаше повече на пансион, отколкото на хотел. Видя цяла редица пощенски кутии и се зае да ги проучва внимателно. Върху четвъртата се мъдреше името на Уейдмър. Натисна най-горния звънец, максимално отдалечен от този на Уейдмър. Секунда по-късно чу как езичето на вратата щракна и влезе вътре. Антрето беше осветено само от малка газова горелка, чиято светлина едва стигаше човек да намери с пипане пътя за нагоре.

Откри стаята на Макс на втория етаж. Сложи ръка върху дръжката на пистолета и натисна бравата. С изненада установи, че вратата поддава. Озърна се предпазливо наляво и надясно, после извади оръжието и безшумно пристъпи в тъмното помещение. Застина в мрака, ослушвайки се. Не се долавяше никакъв звук, с изключение на тиктакащия някъде в стаята часовник. Продължи да стои неподвижно със затаен дъх и напрегнат слух. Накрая, доволен, че в помещението няма никой, драсна клечка кибрит и запали газовата горелка.

То беше просторно, но претъпкано с мизерни мебели. В отсрещния край имаше легло. Дъфи рязко вдигна пистолета. Някакъв човек лежеше по очи напреко на завивките. Беше Уейдмър. Уилям прекоси стаята, насочил оръжието. Само че Макс беше мъртъв. Досети се още преди да го докосне. Преобърна го и дъхът му изведнъж секна: на шията на Уейдмър зееше огромна рана. „Някой добросъвестно си е свършил работата“ — помисли си Дъфи. Пусна тялото и го остави да падне тежко върху леглото.

Остана няколко минути на място, напрегнал ума си до пръсване. След това започна систематично претърсване на стаята. Допускаше, че ще е безполезно, но все пак го предприе, фотоапаратът не се виждаше никъде. Натъкна се на нещо, което го накара да примигне от изненада. От дъното на едно чекмедже изрови голяма лъскава фотография. Първоначално му се стори, че бе на някоя кинозвезда, но после разпозна Анабел Инглиш.

— Мили Боже! — възкликна той.

Диагонално на снимката с едър разкрачен почерк бе написано: „На скъпия Макс от Анабел!“

Дъфи сгъна фотографията и я прибра в джоба си. Сетне пъхна пистолета отново в панталона и безшумно се изниза от помещението.

Озовал се пак на улицата, той махна на поредното такси и даде адреса на Анабел. Докато седеше облегнат на твърдата седалка на колата, очите му леко се притвориха от умора, но устата му си остана напрегната и решителна. „Този път ще хвана бика направо за рогата!“ — каза си Уилям.