Андрю Грос - Синята зона

„Ние не сме у дома…“ — чу се записът на телефонния секретар. Това започваше да става досадно. Някой трябваше да бъде там. Къде бяха изчезнали всички? Тя си погледна часовника. Беше почти шест. Имаше работа да върши. Нали му го каза. Емили изслуша записа, очаквайки нетърпеливо сигнала.

— Мамо, аз съм все още в клуба. Татко изобщо не се появи!

Минаха двайсет и четири часа. Нямаше промяна.

И на следващия ден състоянието на Тина си остана същото.

Хирурзите все още не можеха да стигнат до куршума. Показателите на мозъка й бяха стабилни, но отокът около раната беше голям, вътрешно мозъчното налягане — високо, а уврежданията на тъканта — все още неизяснени. Единственото, което можеха да направят, е да чакат отокът да спадне. Не знаеха дали изобщо ще издържи.

Кейт прекара по-голямата част от следващите дни в болницата заедно с Елън и Том. Тя разказа на полицията как онази вечер Тина е затворила вместо нея. Че не е свързана с наркотици или нещо незаконно. Че е последният човек на земята, който би имал връзка с някаква банда.

Ченгетата заявиха, че имат следи. Свидетели забелязали мъж с червен шал да се качва в бял бус, спрян малко по-надолу по улицата, който тръгнал по Морис Авеню. Червените шалове били запазената марка на „Блъдс“ 43 43 Улична банда от Лос Анджелис, Калифорния, която се разраства и в други райони на САЩ. — Б.пр. . Така се посвещавали новите, обясни детективът. Като застрелят невинна жертва направо на улицата. Информатор от враждебна банда съобщил, че се е случило точно това.

„Бандитски ритуал за посвещаване.“ Нейната приятелка лежеше в кома. Как искаше и тя да повярва в това.

През втората нощ тя и Грег се прибраха в апартамента след два часа. И двамата не можаха да заспят. Или дори да помислят за сън. Единственото, което можеха да правят, е да мислят за Тина. Седяха на дивана, вцепенени и отчаяни.

Един ден щеше да се разбере. Беше сигурна в това. Какво да каже? Том и Елън имаха право да знаят.

— Грег, трябва да се свържа с Фил Кавети — обади се Кейт. — Хората от ПЗС трябва да знаят.

Кейт разбираше, че щом проведе този телефонен разговор, всичко в живота им щеше да се промени. Щеше да се наложи да се преместят. Със сигурност. Може би да променят имената си. Грег почти бе приключил стажа си. Той не можеше да си тръгне просто така. А животът им едва започваше.

Нима това щеше вечно да виси на вратовете им?

— Полицията твърди, че разполагат със следи — рече Грег, опитвайки се с всички сили да бъде спокоен и логичен. — Ами ако са прави и това е само трагично съвпадение?

— Не, не е свързано с банда — поклати Кейт глава. — И двамата го знаем!

Това я убиваше. Не някакъв безименен човек от новините, а най-добрата й приятелка се бореше за живота си.

— Грег, и двамата знаем, че Тина беше простреляна, защото са я взели за мен!

Той я прегърна и Кейт с всички сили опита да се почувства сигурна в обятията му. Но беше наясно. Кавети и Маргарет Сеймор я бяха предупредили. Меркадо нямаше да оставят нещата така. Какво казаха те? Че не става дума само за отмъщение? Има нещо по-дълбоко. Те го наричали „застраховка“. Застраховка за следващия път, когато някой като баща й се обърнеше срещу Братството. Тогава това щеше да се случи отново.

Най-накрая двамата заспаха от изтощение, прегърнати на дивана.

На сутринта постигнаха съгласие да изчакат. Още само ден или два. Да дадат възможност на полицията да използва следите.

Обаче през нощта Кейт се събуди. Лежеше притисната в Грег, а тениската й беше влажна от студена пот.

Те знаеха.

Предупрежденията през последните няколко дни бяха очевидни. Полицията можеше да върви по колкото си ще следи, но Кейт не можеше да го крие повече.

Бяха я открили. Щеше да има следващ път. В това беше съвсем сигурна. И какво ще се случи тогава? Когато наистина я намерят?

Какво ще стане, когато разберат, че са простреляли не тази, която трябва?

Кейт се размърда и се освободи от прегръдката на Грег. Поседя малко в тъмното с колене, притиснати към гърдите. Молеше се семейството й да е в безопасност, където и да се намира. Изпод фланелката си измъкна медальона, който майка й беше дала, когато си тръгнаха. Половинката на златното слънце. „Той крие тайни, Кейт. Един ден ще ти ги разкажа.“ Щяха ли някога двете половини на слънцето да съберат?

„Мамо, ще ми се сега да можех да чуя тези тайни от теб.“

Кейт се изправи и в сумрака на апартамента се насочи към входната врата. Протегна се към тежкото резе и го спусна.