Андрю Грос - Синята зона

„Направо на улицата. Пред лабораторията.“ Кейт разбираше съвсем ясно какво означава това.

— Откога е вътре? — попита тя.

— Вече два часа. Казват, че пистолетът бил с малък калибър. Стреляно е отзад. Това е единствената причина още да е жива.

— Тина е силна — Кейт стисна ръката на Том и прегърна майката на своята приятелка. — Ще се оправи.

„Моля те, не умирай!“

Грег се върна след малко и съобщи, че все още я оперират. Единственото, което можеха да направят, бе да чакат. Това и сториха. В продължение на повече от два часа. Кейт седна на пода с гръб, притиснат към стената. Бързо очертаващата се истина я ужаси. Тя е трябвало да бъде на улицата. Вкопчи се в ръката на Грег.

Най-сетне, към един сутринта хирургът излезе при тях.

— Жива е — обяви той, докато сваляше хирургическото си кепе. — Това е добрата новина. Куршумът е влязъл през тилния лоб и е заседнал в предната му дясна част. Не можахме да стигнем до него. Отокът е твърде голям. Страхувам се, че е изгубила доста кръв. Това е много сложна процедура. Ще ми се да можех да ви кажа повече, но просто не знаем…

Елън се вкопчи в съпруга си.

— О, Том…

— Тя се бори — продължи лекарят. — Жизнените й показатели са стабилни. Включили сме я на командно дишане. Засега ще се опитаме да я лекуваме по най-добрия начин и ще видим как ще се развие отокът. Онова, което честно мога да ви кажа сега, е, че положението е много неясно.

— О, боже мили — изстена Елън Охеърн и зарови глава в гърдите на мъжа си.

Том погали жена си по косата.

— Значи единственото, което можем да правим, е да чакаме. Колко време?

— Двайсет и четири часа. Или четирийсет и осем. Бих искал да можех да ви съобщя нещо повече. Най-хубавото, което мога да ви кажа, е, че е жива.

Кейт се хвана за Грег. Майката на Тина започна да ридае.

Том кимна.

— Да предположим, че оцелее — той преглътна мъчително. — Ще бъде ли наред? — изражението на лицето му ясно говореше за какво мисли. Увреждане на мозъка. Парализа.

— Ще стигнем дотам, когато му дойде времето — лекарят постави ръка на рамото му. — В момента просто се надяваме да оцелее.

„Надяваме се да оцелее…“

Кейт се отпусна отново на пода, главата й се въртеше, празна и болезнена. Искаше й се да заплаче. Облегна се на Грег. Дълбоко в сърцето й този въпрос бе вече зачеркнат. В нея започна да се надига ужасяващ нов страх.

Не толкова страх, колкото сигурност.

Лабораторията винаги се затваряше от Кейт. Тя щеше да излезе през онази врата. Полицията беше казала… Какво? „Сякаш са я чакали…“

Тя погледна към Том и Елън и изпита желание да им каже: „Това не е гангстерско убийство.“

Но те бяха прави в едно: Тина е била на погрешното място в неподходящото време.

Кейт вече със сигурност знаеше, че този куршум е бил предназначен за нея.

Емили Гелер мина през вратите на гимназията и в края на дългата опашка забеляза познатия джип „Волво“.

Дори не беше спрял колата пред входа.

Странно. Емили поклати глава. Обаче татко й се държеше малко необичайно, след като отново се бе върнал при тях. Не беше същият човек, когото тя познаваше — заинтересуван и забавен, изпълнен с живот. Който непрекъснато я возеше по турнири по скуош и й напомняше, ако не си беше написала домашните. Или се ядосваше, когато сметката за мобилния й телефон се оказваше висока до небесата.

Може би нещо се бе случило с него, докато го нямаше. (Бяха решили да не го наричат затвор.) Сега баща й винаги изглеждаше разсеян и далечен. Ако му разкажеше нещо, случило се в училище, или как е разбила някого на игрището за скуош, той само кимваше в отговор с безжизнен поглед и полуусмивка на устните, нещо, което преди никога не бе правил.

Нищо не беше така както преди.

На Емили не й харесваше тук. Липсваха й приятелите, треньорите й. Най-много й липсваше Кейт. Вече не правеха разни неща заедно както някога. Като семейство. Още една година и ще се махне. Ще иде в колеж. Емили си повтаряше това непрекъснато. И първото нещо, което щеше да направи, е да си върне името.

— Тате? — Емили почука по стъклото на вратата от нейната страна.

Той се бе втренчил напред с блуждаещ поглед, потънал в мисли.

— Тате, чуваш ли?

Най-сетне я забеляза и отключи вратата.

— Ем…

Тя хвърли тежката си раница на задната седалка.

— Нали не си забравил сака ми за скуош?

— Естествено, че не — кимна той. Но трябваше да се обърне, за да провери дали е там.

— Да, добре — изсумтя Емили, докато се качваше отпред. — Вероятно мама я е оставила в колата.