Андрю Грос - Синята зона

Сякаш това беше единственото, което можеха да правят заедно. Той, изглежда, все още обичаше да я гледа как играе. Разбира се, тук, където живееха сега, нямаше училищен отбор и състезанията не бяха същите. Но имаше един клуб на около петнайсет минути път, където можеше да тренира с неколцина професионалисти. Беше рисковано, но тя настояваше да участва в националното първенство през пролетта, ала под различно име.

Потеглиха и поеха надолу по главната улица на предградието, където живееха. След минутка излязоха на магистралата.

— Днес ще играя с Брад Даноулис — съобщи Емили. Той беше наперено момче, рано влязло в колежа „Баудуин“, и играеше за едно частно училище няколко градчета по-надолу по пътя. — Винаги се фука, че момчетата могат да напердашат момичетата. Искаш ли да гледаш?

— Разбира се, тигрице — отговори разсеяно баща й. Беше облечен със сако и колосана риза, сякаш щеше да ходи някъде. Но вече не ходеше никъде. — Просто трябва да свърша нещо. След това ще се върна.

— Тате, гледай да не закъснееш! — строго заръча Емили. — Имам тест по химия и домашно за „Изпитанието“ на Артър Милър. И нали искаш да гледаш как ще наритам това момченце по задника.

— Не се тревожи. Погледни нагоре и ще ме видиш на мястото ми. Ще дойда.

Те напуснаха магистралата и навлязоха в бизнес парка, където се намираше клубът по скуош „Норт Бей“. Пред сградата бяха паркирани няколко коли. Емили се протегна назад и хвана сака си.

— Следващия месец ще има регионално състезание в Сан Франциско. Трябва да се включа в него. Имам нужда от класация от Западното крайбрежие. Можем да идем там. Аз и ти. Както едно време.

— Бихме могли — кимна баща й. — Двамата много се забавлявахме, нали, тигрице?

— Всички се забавлявахме — малко язвително отвърна Емили. Тя вдигна сака си от задната седалка. — Някакви последни съвети?

— Само един — той я погледна малко накриво. — Винаги помни коя си. Ти си Емили Рааб.

Тя наклони глава към него. Всичко, което той вършеше сега, беше странно.

— Очаквах нещо като: „Натискай го с бекхенда, Ем.“

— И това, тигрице — усмихна се той.

Когато Емили отвори вратата на клуба, той й помаха и в очите му за миг се мярна нещо от стария татко. Онзи, когото Емили не бе виждала от дълго време.

— Сритай го здраво по задника, скъпа.

Емили се ухили в отговор.

— Ще го направя.

Брад вече чакаше на игрището, шумно удряйки топката. Носеше тениска с надпис „Кабо Рокс“ 42 42 Прочути скали в Мексико. — Б.пр. .

Емили влезе в съблекалнята, върза косата си на опашка и си обу шортите. После се върна и излезе на игрището.

— Здрасти.

— Здрасти — кимна Брад в отговор. Той опита показно да й подаде топката с удар иззад гърба.

Емили го погледна с недоверие.

— Ходил ли си на Кабо?

— Да, миналата Коледа. Беше страхотно. А ти?

Тя започна да удря форхенди.

— Два пъти.

Изиграха три игри. Брад поведе в първата. Имаше силен, опасен удар и беше много бърз. Но Емили се окопити бързо. И започнаха да си разменят точки, докато не спечели играта с един съвършено изпълнен удар в ъгъла. Брад изглеждаше разстроен и хвърли ракетата си на земята. Държеше се така, сякаш тя просто беше извадила късмет.

— Хайде още една.

Тя го победи и в следващата игра с девет на шест. Тогава Брад започна да пристъпва предпазливо, сякаш се е наранил.

— Значи ще играеш за „Баудуин“? — попита го Емили, знаейки, че колежът е в първа дивизия по скуош и че той няма шанс. При третата им игра тя се измъкна и го би с девет на четири.

Наби му канчето.

— Хубав мач — Брад вяло се здрависа с нея. — Добра си. Следващия път няма да се сдържам.

— Благодаря — Емили извъртя очи. — Тогава вероятно китката ми също ще се е оправила.

Тя седна на пейката с кърпа на главата и се напи с вода от бутилката си. Чак тогава за пръв път се сети и погледна нагоре към балкона.

„Къде, по дяволите, е татко?“

Не се беше върнал за мача. Не седеше на мястото, откъдето обикновено гледаше срещите й. Тя стисна раздразнено устни. Изпитваше и малко яд. Вече минаваше пет. Беше го помолила да се върне.

„Мамка му, къде се губи?“

Емили излезе навън и се огледа за волвото. Никаква следа от него. След това се върна отново вътре и се настани да гледа как двама възрастни се борят почти половин час, като през това време си научи по математика и от време на време поглеждаше към вратата. Обаче вече бе толкова ядосана, че не можеше да се сдържа. Извади мобилния си телефон и набра номера вкъщи.