Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Използвате ли някакъв шифър?

– Ами… – поколеба се Шон. – Само защитена парола.

– Нула-пет-нула-осем, нали? Не е нищо особено.

– Откъде я знаеш? – смаяно го погледна Шон.

– Рождената ти дата, обърната наобратно. Открих я от третия път, докато хаквах пощата ти. Ако знаех, че е толкова елементарна, положително щях да успея и на втория.

– А защо си ме хакнал?

– Тогава все още не те познавах добре. Не бях сигурен, че си мой приятел. Иначе никога не хаквам приятелите си.

– И Мишел ли хакна?

Едгар извърна очи към нея.

– Не.

– Защо? – попита Шон.

– Защото веднага разбрах, че госпожица Максуел е моя приятелка.

– Благодаря, Едгар – усмихна се Мишел и закачливо го смушка в ребрата.

– Ще си сменя паролата с нещо по-сложно – рече Шон.

– Направи го, но не включвай рождената си дата. Това е твърде елементарно.

От изражението на Шон личеше, че намеренията му са сериозни.

– И какво предлагаш? – притеснено попита той.

– Случайно избрани букви и цифри, които да нямат нищо общо с личните ти данни. Минимум трийсет на брой, но не ги записвай никъде.

– Страхотно! – мрачно промърмори Шон. – Но как точно да запомня трийсет случайно избрани букви и цифри, без да си ги запиша някъде? Така ли се прави непробиваема парола?

– Не можеш да запомниш трийсет знака? – объркано го погледна Едгар.

– Абсолютно не! – твърдо отвърна Шон.

– Той е по-стар, Едгар – сладко пропя Мишел. – Не можеш да си представиш колко мозъчни клетки губи всеки ден...

– Съжалявам да го чуя – сериозно отговори Едгар. – В такъв случай предлагам да ги намалиш до двайсет и пет, но не по-малко.

– Много ти благодаря – кимна Шон. – Веднага се залавям за работа.

Той отново беше на гробищата, заковал поглед в двете плочи.

Надписът върху лявата от тях гласеше, че Франклин Грант е бил чудесен съпруг, любящ баща и истински патриот.

– Все повече ми липсваш, татко – промълви Грант. – Сега трябваше да си тук, за да се радваш на внуците си.

Обърна се към другата плоча. Тази на "любящата съпруга и майка".

Беше се опитвал да съхрани само образите, които тези епитафии извикваха в съзнанието, но не беше лесно.

Едва тринайсетгодишен той беше видял снимката на мъртвите си родители. С разкривени черти на белите като платно лица и изскочили от орбитите си очи, опрели рамене, сякаш да подчертаят единодушието, с което бяха избрали самоубийството.

– И ти ми липсваш, мамо – прошепна искрено Грант.

Погледът и мислите му отново се насочиха към баща му.

Истински патриот, жертвал се за родината. Човек, който беше стигнал далече, чак до Белия дом. Като малък Грант беше ходил там с баща си. И дори се беше ръкувал с тогавашния президент. Най-голямо впечатление му беше направила самата резиденция, център на властта в най-могъщата държава. Тя се превърна в главната причина да постъпи в армията. Но истината зад трагичната смърт на баща му остави дълбоки следи в душата му. Като изгаряне от трета степен, което не можеше да се изличи.

Планът беше единствената причина, която го тласкаше напред. Приложен на практика, той вече даваше своите плодове въпреки някои пречки по пътя. Но Грант ги беше очаквал. Сложните планове нямаше как да се реализират без проблеми. Той обаче беше подготвен за тях и може би именно затова успяваше да се справи.

Остави букетите пред надгробните плочи, сбогува се с родителите си и тръгна към колата си.

Час по-късно се прибра у дома. Седемгодишният му син беше на училище, но петгодишната му дъщеря и двегодишното момченце се втурнаха да го посрещнат. Той взе сина си на ръце, хвана ръката на момиченцето и влезе в кухнята, където жена му приготвяше обяда.

Лесли Грант беше на трийсет и пет, все така красива като в деня, в който ѝ предложи брак. Целунаха се. Грант лапна парченце краставица от салатата на масата и понесе сина си към кабинета.

Дан Маршал седеше пред огромния телевизор с плосък екран. Носеше панталон в цвят каки, фланелена риза и мокасини с малки пискюли.

Грант пусна момченцето на пода и то хукна към детската стая, за да се присъедини към сестра си.

– Как са "Уизардс"? – подхвърли към Маршал той, забелязал, че тъстът му е включил спортния канал.

– По-добре. Последния път "Нетс" ни разказаха играта, но довечера имаме всички шансове да им го върнем.

Грант пое бутилката бира, която Маршал му подаде, отвори я и отпи голяма глътка. След това седна на люлеещия се стол и погледна тъста си.