Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Скачай вътре! – изкрещя Шон. – Бързо!

Изчака я да влезе и натисна педала до дупка. Джипът подскочи и се стрелна напред. Задницата му поднесе, но после гумите получиха нужното сцепление. Шон я погледна едва когато стъпиха на асфалта.

– Ти кървиш! – стреснато извика той.

– Благодаря ти, че забеляза – промърмори тя, вдигна някаква кърпа от боклука в краката си и започна да се бърше.

– Съмнявам се, че това нещо е чисто – подхвърли той.

– А пък аз се съмнявам, че изобщо ми пука!

– Добре ли си?

Мишел свали сенника, погледна се в огледалцето и отметна назад косата си. На челото ѝ имаше доста дълбока драскотина.

– Дреболия – рече тя. – Удари ме парче кора, а не куршум. – После измъкна от жабката флаконче антисептик, напръска раната и я покри с широка лепенка. Облегна се назад и каза: – Май и този път отървахме кожата...

– Да, но междувременно изгубихме Уинго и Тайлър – мрачно отвърна Шон. – Дано не са ги пленили или ликвидирали. – Кракът му рязко се вдигна от педала на газта. – Не мислиш ли, че трябва да се върнем за тях?

– Не. Според мен са добре.

– Откъде знаеш?

– Той ми спаси живота – едва чуто промълви Мишел.

– Кой?

– Сам Уинго. Някакъв тип, покачен на едно дърво, ме беше взел на мушка със снайпера си. Но Уинго го принуди да стреля по него точно когато се канеше да ми пръсне мозъка.

– Май наистина ще се окаже, че този човек е свестен – промърмори Шон.

– А какъв беше онзи мъж, проснат зад колата ми? – погледна го тя. – Какво се случи?

– Предполагам, че са ни проследили до тук. Или нас, или Тайлър. Защото едва ли са успели толкова бързо да засекат Уинго. Просто са оставили човек да наблюдава колата ни. Успях да му видя сметката, преди да ме свитне.

– Не чух изстрел – отбеляза Мишел.

– Защото го ударих по главата с един камък.

– Рискувал си да го приближиш?

– Не, улучих го от десетина метра.

– С камък?

– Не съм ли ти казвал, че в колежа бях питчър?

– За пръв път го чувам.

– Е, останах доволен, че все още съм запазил някакви умения.

– Сега какво?

– Проблемът е там, че са ни проследили, за да пипнат Уинго.

– А той си мисли, че ние сме ги довели?

– Не. Иначе онзи снайперист нямаше да се цели в теб. Освен това чух и други изстрели.

– Два от тях бяха мои. С цел временно отстраняване, а не ликвидиране.

– Значи Уинго знае, че и ние сме били нападнати.

– Което не дава отговор на въпроса, който ти зададох – каза Мишел. – Сега какво?

– Трябва отново да се съберем с Тайлър и Уинго. Нямаме друг шанс да постигнем някакъв напредък. Ако не, ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не станем жертва на куршум или бомба.

– А как ще се "съберем" с тях?

– Много питаш! – отсече Шон. – Вместо това можеш да потърсиш и някой отговор!

– Ами добре. Вече знаем как изглежда Уинго, въпреки че е променил външността си.

– Е,и?

– Ако успеем да се доберем до записи от летищните камери, може би ще разберем как се е прибрал. Без съмнение със самолет, защото с кораб щеше да пътува значително по-дълго.

– Добра идея – кимна Шон.

– Благодаря – отвърна тя. – Такива ми хрумват най-много веднъж в годината.

– Но за да я реализираме, ще трябва да се обърнем за помощ към Маккини или Литълфийлд – каза той.

– Защо да доставяме удоволствие само на единия? По-добре да ги натиснем и двамата – предложи Мишел.

– Това ми звучи като план.

– Да се надяваме – рече тя, но в гласа ѝ се долови несигурност.

Алън Грант слушаше новините с голямо внимание. Бяха открили безжизненото тяло на Майло Прат в колата му с премазан ларинкс. Полицията нямала нито улики, нито заподозрян. По тази причина призовавала за помощ всеки, който има някаква информация за убиеца.

Но Грант беше убеден, че такава помощ няма да има, просто защото беше взел всички мерки да остане незабелязан. И не беше оставил никакви улики.

Тялото на Джийн Шепърд не беше открито. Той се съмняваше, че това ще се случи някога, но дори да го откриеха, нямаше никакви причини за тревога. Беше се погрижил да прикрие всички следи, които го свързваха с нея.

Продължи да шофира и излезе от града. Не след дълго стигна до крайната точка на пътуването си. Премина през бариерата, спря встрани от тесния път и се зае да обхожда периметъра на новата си покупка. Радиостанцията вече нямаше почти нищо общо с онова, което представляваше в момента на сделката, а хората му продължаваха да действат бързо и прецизно. Скоро грубата работа щеше да приключи и идваше ред на техническия екип, който щеше да извърши чудеса.