Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

После погледна в огледалото за обратно виждане и осъзна, че все пак трябва да направи нещо, и то веднага. Нещо драстично. Защото се оказа, че го следят.

Черен джип със затъмнени стъкла. ФБР разполагаше с хиляди автомобили като този. Те ли бяха отзад? Или собствените му хора, които го прецакаха на другия край на света?

Нави волана наляво и забрави за колата пред себе си. Все пак беше по-добре да оцелее, вместо да продължава проследяването.

Джипът също зави наляво.

Окей, това потвърждава подозренията ми, рече си Уинго. Почти чуваше прещракването на фотоапарата, който снимаше колата, регистрационните номера и тила му.

Ако бяха от ФБР, лесно можеха да размахат значките си и да го принудят да спре. След което той щеше да изчезне завинаги. Без да види Тайлър, без да докаже невинността си.

Увеличи скоростта, зави надясно, а след това наляво. Тежката машина отзад повтори маневрите му. Той натисна педала до дъно, рискувайки да го спрат за превишена скорост. Огледа правата отсечка напред, след което се извърна наляво.

Оказа се, че лявото му предлага три предимства: сгъстен трафик, жълт светофар, който всеки момент щеше да стане червен и – най-важното – един тир с огромен фургон, който се готвеше да направи широк завой.

Нави волана и се стрелна наляво. Кракът му продължаваше да натиска газта, а очите му непрестанно се местеха към огледалото за обратно виждане. Джипът бързо го настигаше. Вероятно бяха решили да сложат край на малката гонка. Но Уинго все пак разполагаше с още няколко секунди и възнамеряваше да използва всяка една от тях. Околните коли вече намаляваха в очакване на червен светофар. Тирът се изнесе за ляв завой.

Една кола се стрелна напред и успя да пресече на жълто. Но Уинго не искаше да кара направо, а наляво. За тази цел изобщо не намали да изчака тира. Целта му беше да пресече платното по диагонал и да го изпревари.

Жълтото на светофара примигна в момента, в който той даде пълна газ.

Чакай малко, червено! Идвам!

Натисна до дупка педала и рязко завъртя волана наляво. Колата се стрелна през кръстовището и блокира пътя на тира. Водачът му моментално наби спирачките, завъртя волана надясно и натисна клаксона. Фургонът започна да се плъзга встрани.

Светофарът превключи на червено. Насрещният трафик помръдна, но не стигна доникъде, тъй като тирът беше блокирал цялото кръстовище. От всички страни екнаха гневни клаксони. Тираджията без съмнение заливаше Уинго с ругатни.

Но това вече нямаше значение. Широко усмихнат, Уинго зави надясно, после наляво и не след дълго пристигна обратно пред хотела си. Ако онези проверяха контролните табели на колата му (нещо, което със сигурност щяха да направят), щяха да стигнат до онази изгнила таратайка, изоставена на полицейския паркинг за конфискувани коли.

Този рунд е мой, каза си той.

Хеликоптерът се носеше над полята на Мериленд.

Шон се наведе да погледне надолу.

– По дяволите! – промърмори той.

– Какво има? – изгледа го Мишел, която седеше до него. – Не обичаш тези птички?

Въпросът беше ироничен, защото тя прекрасно знаеше, че като агент на Сикрет Сървис партньорът ѝ беше използвал хеликоптери много по-често от повечето мъже в униформа.

– Не ми харесва посоката – отговори Шон.

– Която е?

– Кемп Дейвид.

Мишел го погледна изненадано и се приведе да хвърли един поглед навън.

– По дяволите! – рече тя.

– Това вече го казах – сопна се той.

Мишел се облегна назад.

– Отиваме при президента?

– По всяка вероятност.

– Спомняш си последния, с когото си се срещал, така ли?

– Надявам се, че този е по-добър.

Хеликоптерът се приземи. Поведоха ги към основната сграда на строго охраняваната резиденция, намираща се в планината Катоктин и кръстена на внука на Дуайт Айзенхауер.

Въведоха ги в просторно помещение с чамова ламперия.

– Давала ли си някога наряд в Кемп Дейвид? – попита Шон.

– Само веднъж – отвърна тя. – Когато кралят на Йордания реши да поиграе голф тук. Но се суетеше така, че да ти се прииска да издоиш някоя крава за развлечение.

– Самата истина – обади се мъжки глас.

Шон и Мишел едновременно скочиха на крака, подчинявайки се на старите навици.

Президентът Джон Коул беше висок около метър и осемдесет и явно водеше битка с талията си, поразширена от неговите петдесет и пет години. Но раменете му все още бяха широки, обветреното му лице беше свежо, а усмивката – заразителна. Изглеждаше в отлично здраве и излъчваше самоувереност.