Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Вместо отговор Литълфийлд вдигна очи към тавана и сякаш забрави за съществуването им.

– Май ни изпраща телепатично послание – промърмори Шон.

– В такъв случай да видим дали ще можем да уловим сигнала – кимна Мишел, опря пръст в челото си и затвори очи. – Още малко, още малко… Ето го, пристигна! – След тези думи тя се наведе над Литълфийлд, сложи ръце на кръста си и изкрещя: – Как е възможно ФБР да изпусне едно шестнайсетгодишно хлапе, по дяволите?!

Литълфийлд най-сетне я погледна.

– Нямахме основания да вярваме, че ще направи опит да избяга.

– Да избяга от оперативното бюро? – възкликна Шон. – Направо не е за вярване!

– Как стана? – попита Мишел.

– Има ли значение? – промърмори Литълфийлд.

– Може би ще успеем да го открием.

Агентът се отпусна в стола си.

– Бил гладен. Поиска хотдог и къдрави картофки – от онези, които продават отсреща. Каза още, че иска да подиша малко чист въздух. Изпратих с него едно старо ченге. Тайлър го изчакал да вземе два хотдога и докато нашият човек плащал, хукнал през улицата между колите. След минута вече нямало и следа от него. Избягал адски бързо.

– Ами да. Той има дълги крака и е само на шестнайсет – отвърна Мишел. – Освен това е участник в училищния отбор по плуване, а това означава страхотна издръжливост. Но аз съм сигурна, че ти много добре знаеш всичко това, и се питам защо си изпратил да го пази някакъв дядка.

– Не беше арестуван, не беше и задържан – сви рамене Литълфийлд.

– Но ти отговаряш за неговата сигурност. Кой знае къде е сега. Може дори да са го убили.

– Добре де, признавам, че сбърках – мрачно промърмори агентът и вдигна глава да ги погледне. – А сега какво?

– Трябва да го открием, преди да са го открили други – отсече Шон. – Приемам, че вече сме свободни да си тръгнем.

– Да, поне за момента. Но ще се чувствам далеч по-сигурен, ако прикача към вас и един-двама агенти. Разбира се, в името на личната ви сигурност...

– Не се обиждай, но в Сикрет Сървис са ни научили как да се пазим – рече Мишел. – Положително ще се справим по-добре от твоите хора.

– За какво си говорихте с президента? – полюбопитства Литълфийлд.

– Повика ни, за да ни благодари лично за досегашната ни работа – отвърна Мишел.

– Стига глупости! Кажи какво искаше.

– Да направим нещо за него – отговори Шон. – А ние поискахме време за размисъл.

– Президентът ви моли за услуга, а вие ще размишлявате?! – смаяно го погледна агентът.

– И той реагира като теб – усмихна се Мишел. – Е, ние трябва да тръгваме. Пази се.

Тя сложи ръка върху топката на бравата и погледна Шон. Невидимото послание беше изпратено и прието.

– Готови сме да те информираме за разследването си, ако и ти правиш същото – небрежно подхвърли Шон.

– Знаеш, че не мога да ти обещая – въздъхна Литълфийлд.

– Е, в такъв случай и ние ще те държим на тъмно.

Тръгнаха си.

– Къде е отишъл Тайлър според теб? – попита Мишел, след като поеха по коридора.

– Предполагам, че е получил ново съобщение от баща си – отвърна Шон и измъкна телефона си, в който вече беше качил Джимейл акаунта на момчето. – Ето го – добави той, заковал поглед в дисплея. – За съжаление, не е кодирано.

– Защо за съжаление? По този начин ще можем да го прочетем и без помощта на Едгар.

– Така ли мислиш? – изгледа я Шон, а после ѝ подаде телефона.

Тя бързо прочете краткия имейл.

Довечера в десет на обичайното място.

– Обичайното място? – сбърчи вежди Мишел.

– Едно директно съобщение без конкретни указания е по-неразгадаемо и от шифър – отбеляза Шон. – Няма как да отгатнем къде се намира "обичайното" място.

– Напротив, има – отвърна тя и му подаде телефона. Той го пое машинално и забърза след нея.

Наложи се да вземат такси до дома на Шон, тъй като оперативното бюро, или по-скоро Литълфийлд, отказа да им осигури обратен транспорт.

Седнала отзад, Мишел нетърпеливо подканяше шофьора да натиска газта и да преминава на червено, рискувайки страничен сблъсък с колите, които не желаеха да им направят път.

– Принуждаваш човека да шофира като теб – отбеляза Шон.

– В общи линии, да – кимна тя.

– А защо бързаш толкова?

– Хрумна ми да поговорим с един човек.

– Кой е той?

– Единственият, който е в състояние да разгадае този имейл.

Стигнаха до дома на Шон и се насочиха директно към лендкрузъра на Мишел. Наложи му се да изрита встрани боклуците на пода, за да разчисти място за краката си. Част от тях изпопадаха на алеята при затръшването на вратата.