Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Агентът поклати глава.

– Може би все още в Близкия изток, а може би в Индия. Или се е върнал в Щатите – промърмори той. – Колкото знаете вие, толкова и аз.

– На кого е трябвало да предаде парите?

– Опитах се да разбера, но засега без успех. Все пак се докопахме до нещо, което АВР и ЦРУ не са замели.

– По какъв начин? – попита Мишел.

По лицето на Литълфийлд се изписа разочарование.

– Хей, в чужбина не играят само тия две агенции! Бюрото също разполага с ресурси там… – Той извади някакъв лист от папката и го размаха. – В близост до крайния пункт на пътуването на Уинго са били открити трупове на разстреляни хора.

– Какви хора? – попита Шон.

– Мюсюлмани.

– Откъде са били?

– Не знам – отвърна Литълфийлд и прибра листа обратно. Но нека направя едно уточнение: били са бунтовници, а не представители на официалните власти.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Бунтовници? Нима искаш да кажеш, че…

Литълфийлд кимна мрачно.

– Може би нашите пари са били предназначени за групировка, която има за цел да свали някое ислямистко правителство. Подчертавам: може би!

– Кое по-точно? – попита Шон.

– Не знам. В момента официално финансираме сирийските бунтовници, на които доставяме оръжие и продоволствия. Затова мисля, че не са те.

– Това стеснява възможностите до някакви още по-ужасни групировки.

– Ами ако се разчуе? – попита Мишел. – Ако се разбере кои са те и от коя страна?

– Тогава ще стане лошо – отвърна Шон.

– И друг път сме въоръжавали враговете на нашите врагове, правейки всичко възможно да държим нещата под похлупак – промърмори Литълфийлд. – Но в този случай става въпрос за кутия със змии, която никой не би искал да отвори. За съжаление, капакът ѝ вече е леко повдигнат. Историята за парите и Сам Уинго е стигнала по някакъв начин да медиите, а това е още една причина да изолираме хлапето. В противен случай репортерите ще го нападнат и тогава няма спасение. Вече сме поставили агент пред къщата им, където гъмжи от репортерски коли. Ще се отървем от тях само ако се появи друга, по-важна новина. За съжаление обаче, поне аз не виждам такава...

– Слава богу, че успяхме да измъкнем Тайлър от там – рече Шон.

– Но парите не са стигнали до предназначението си, така ли? – попита Мишел.

– Вероятно не. Може би ги е откраднал Сам Уинго, а може би са му ги отнели.

– Защо всъщност реши да ни включиш в играта? – вдигна глава Шон. – Съмнявам се, че причината е в красноречието на партньорката ми.

– Не е красноречието ѝ, макар че си го бива – промърмори агентът. – Направих го заради момчето.

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че то ще говори само пред вас двамата, а ние се нуждаем от него. Поне такова е мнението на Бюрото. Трябва да разнищим докрай тази история и синът е единственият, чрез който можем да стигнем до Уинго. Същевременно не бива да манипулираме грубо едно хлапе, чийто баща може и да е загинал.

– Всичко това означава, че се нуждаете от нас – кимна Мишел.

– Засега – каза Литълфийлд и се изправи. – Да вървим.

– Къде? – попита Шон.

– Да се видим с един човек.

– С кой човек? Директора на ФБР?

– С по-важен от него – загадъчно отвърна агентът. – Много по-важен.

– Честито, вече е ваша – каза мъжът.

Алън Грант стисна ръката му и вдигна глава към сградата, която току-що беше купил – някогашна радиостанция в западната част на окръг Феърфакс с шейсетметрова предавателна кула. Преди години от нея бяха излъчвали ежедневна справка за цените на селскостопанската продукция и добитъка, а също така регионални новини и прогноза за времето.

– Това е нещо като местна забележителност – погледна го човекът. – Надявам се, че няма да я разрушите.

– В никакъв случай – отвърна Грант.

– Ако сте решили да откриете собствена радиостанция, ще трябва да се справите с доста бюрократични проблеми от страна на Комисията по честотите.

– Помислил съм и за това, благодаря.

Човекът се качи в колата си и потегли, оставяйки Грант насаме със странната си покупка. Той обиколи периметъра, спря пред кулата и вдигна глава. Част от нея беше ръждясала, а много от носещите елементи се нуждаеха от ремонт. Вече беше разгледал тухлената сграда с няколко прозореца и частично изгнила входна врата. Стените бяха покрити с пластове оловна боя, а по таваните имаше азбестови панели. За него това беше без значение, тъй като не възнамеряваше да прави структурни промени. Но други промени щеше да има – много промени и повечето от тях спешни.