Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

По-късно, вече от колата, Уинго видя излитането на някакъв самолет, който бързаше да изпревари задаващата се от запад буря. Издигането му беше леко и грациозно. Не след дълго той направи плавен завой и започна да се отдалечава от летище "Дълес".

Уинго свърна по отбивката към сектора за граждански полети. Завършено през 1972 г., това летище с площ от 50 хиляди декара дълги години бе слабо използвано от гражданската авиация, защото пасажерите предпочитаха доста по-близкото до столицата Национално летище "Вашингтон". Но сега от и за "Дълес" имаше безброй вътрешни и международни полети. Покривът на основната сграда бе във формата на крило – авангардна навремето конструкция, която днес изглеждаше старомодна. Някогашната контролна кула с огромното перленобяло кълбо отгоре вече не се използваше след построяването на новата преди пет години. В нея по всяко време дежуреха по шестима ръководители на въздушното движение, имащи грижата за сигурността на полетите.

През годините Уинго често беше използвал това летище. А съвсем наскоро се беше приземил тук на борда на един товарен самолет. Името му фигурираше в списъка на екипажа – разбира се, срещу значителна сума в брой. Митничарите и граничните полицаи проверяваха пътниците от частните полети пред вратите на съответния оператор, но товарните самолети се проверяваха директно на борда. Там обаче вниманието им беше насочено главно към товара и не толкова към екипажа. Завръщането му у дома беше безславно, но пък безопасно. Напусна зоната на оператора, прекоси близкия паркинг и влезе в агенцията за коли под наем непосредствено зад него.

Сега просто спря колата, свали стъклото наполовина и извади бинокъла си. Искаше да бъде сигурен, че никой не му обръща внимание. За целта беше избрал място извън обсега на многобройните камери. Добре знаеше, че в една от близките кули работят хора, които следят движението в района, търсейки нещо необичайно и заслужаващо вниманието на силите за сигурност. Затова Уинго се смъкна ниско на седалката.

Много хора влизаха и излизаха от складовете, обозначени с цифри от 1 до 4. Бяха тесни халета с дълбочина двайсетина метра, в които се съхраняваше каргото, обработвано от по-малки спедиторски фирми. Те го разпределяха в контейнери и го товареха на самолетите.

Офисът на "Херон Еър Сървис" се намираше в непосредствена близост до един от тези складове. В зоната с ограничен достъп зад сградата се виждаха самолети от различни марки и модели, около които се суетяха техници. Един току-що кацнал самолет се отби от основната писта и бавно се насочи към тази зона. Това беше начинът, по който летяха богатите хора със съответните контакти. Без да чакат на опашка пред пунктовете за проверка, без проблеми с паркирането, без да си губят времето с дребни чиновници.

Уинго нямаше представа дали "Херон" е само чартърна компания, или се занимава и с превоз на товари. По тази причина направи опит да заеме такава позиция, от която да наблюдава и двата вида дейности. Но летище "Дълес" разполагаше с десетки хиляди квадратни метра складови площи, които се обслужваха от стотици, а може би и хиляди хора. Без изобщо да се броят милионите пътници от редовните полети. Разбира се, в сравнение с тях чартърните компании превозваха далеч по-малко хора, но въпреки това той имаше чувството, че му предстои да търси игла в копа сено.

После се случи чудо, точно пред очите му.

Зърнал човека, който току-що излезе от офисите на "Херон", той буквално се вцепени. Облеченият в пилотска униформа мъж спокойно се насочи към паркинга.

Уинго измъкна телефона си и му направи няколко снимки.

Мъжът се качи в последен модел ауди.

Уинго засне номера му, а после потегли след него.

Мъжът не беше Тим Саймънс от Небраска.

Беше един от онези, които изскочиха от каменната постройка в Афганистан. Което автоматично го превръщаше в добра, макар и единствена следа – поне за момента. Надяваше се, че тя ще му помогне да разбере какво, по дяволите, се случва.

– Давате ли си сметка в какви неприятности се забърквате?

Въпросът не беше зададен от агент Маккини, а от специален агент Дуейн Литълфийлд, който не си направи труда да се представи – може би защото името му беше изписано на баджа, който висеше на врата му. Беше трийсет и няколко годишен чернокож мъж, висок около метър и осемдесет, с широки рамене, дебел врат и мускулести ръце, които изопваха ръкавите на ризата му. Изглеждаше достатъчно як и достатъчно ядосан, за да пробие с юмрук дупка в металната врата на стаята, в която ги бяха затворили.