Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

В момента, в който самолетът отново се затресе в поредната турбулентна зона, съзнанието на Уинго изведнъж се проясни.

Нямаше шанс да изпълни нищо от това, което беше обмислял досега. Нямаше как да се върне при сина си, нямаше как да възстанови товара, който най-вероятно вече се намираше в друг, недостъпен за него свят. Освен това го глождеше неприятното предчувствие, че полицията го чака на летището в Атланта. Което означаваше, че ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

Затвори очи и започна да се моли. Това му оставаше. Да се моли за чудо.

– Нищо – поклати глава Тайлър.

Откакто изпрати имейл на баща си, не откъсваше очи от компютърния екран. Беше използвал един акаунт в Джимейл, създаден от Мишел. Баща му нямаше да знае кой е изпращачът, но със сигурност щеше да разпознае шифъра, чрез който контактуваше със сина си. Тайлър предпочете да бъде предпазлив с текста, защото не знаеше дали писмото няма да се прочете от други хора, които да успеят да го разшифроват.

Обърна се да погледне Мишел. Вече бяха в къщата на Шон в Северна Вирджиния. Двамата детективи прецениха, че е твърде опасно да върнат Тайлър в дома му, за да си събере нещата. Бяха го докарали направо тук, а после Шон беше отишъл да му вземе багажа. През последния половин час Мишел непрекъснато поглеждаше часовника си.

– Можеш да му звъннеш или да му изпратиш есемес – обади се Тайлър.

– Не – каза тя. – Ще реши, че го проверявам.

– Което ще е самата истина.

– Точно това го дразни.

Навън вече беше тъмно и червата на Тайлър започваха да протестират.

Мишел явно ги чу, защото бързо се изправи.

– Не съм много по готвенето, но ще се опитам да направя някаква вечеря – обяви тя.

– Мога да ти помогна.

– Защо не? Кати ми каза, че умееш да готвиш и дори си споделил някои рецепти с майка ѝ.

– Научих се от мама. Тя беше страхотна готвачка.

– Не се и съмнявам, Тайлър – въздъхна тя. После лицето ѝ се проясни. – Това е прекрасно умение, което момичетата ще оценят.

– Мислиш ли?

– О, можеш да ми вярваш. Няма нищо по-приятно от мъж с готварска престилка.

Мишел замълча за момент, после погледна през прозореца и изведнъж се сепна.

– Днес не отиде на плуване!

– Не е проблем. Нямам скорошни състезания, тъй че мога да пропусна една тренировка.

– Но треньорът ти сигурно ще звънне на Джийн да я попита какво става – отбеляза тя.

– Вече му изпратих имейл, че съм болен. Той знае за баща ми и няма да се сърди.

В крайна сметка решиха, че вместо вечеря могат да си направят нещо като закуска. Докато Мишел внимаваше да не прегори бекона, Тайлър приготви един сложен омлет с най-различни продукти, както и царевично пюре с масло, и кифлички – всичко това за по-малко от час.

– Шон също умее да готви, нали? – подхвърли той.

– О, да, страхотно. И слава богу, защото аз не мога и яйца да изпържа. Между другото, как разбра?

– От продуктите, които държи в шкафа и хладилника. А и по обзавеждането на кухнята и приборите в нея. – Взе в ръка един нож и добави: – Това нещо тук не е за аматьори. Също като кухненския робот отсреща.

– От теб ще излезе добър детектив – отбеляза Мишел. – Кати каза, че си много умен и си отличник.

– Сериозно? – попита той, като се опита да скрие усмивката си.

– Да.

Седнаха да се хранят на масата в кухнята. Мишел си направи кафе, а Тайлър си сипа портокалов сок. Не след дълго приключиха, изплакнаха съдовете и заредиха миялната. Той се зае да подрежда кухнята, а тя провери телефона си за съобщения и каза:

– Шон пристига след малко.

– Къде е бил досега?

– Предполагам, че се е отбил в болницата да види Дейна. Освен това трябваше да свърши някои неща, докато аз стоя при теб.

– Утре мога и да не ходя на училище – рече Тайлър.

– Не. По-добре да се държиш както обикновено.

– Ами Джийн? Хората скоро ще разберат, че си е тръгнала.

– Ще прекосим този мост, когато стигнем до него, Тайлър.

– Това може да е много скоро.

– Може – отвърна тя.

Двайсет минути по-късно отвън проблеснаха фарове.

Мишел надникна през прозореца и успя да зърне Шон, който слизаше от колата си.

След секунди той вече беше в къщата, уморен и депресиран. Носеше голям и доста тежък сак, който подаде на Тайлър.

– Мисля, че събрах всичко, което ще ти трябва.

– Видя ли те някой? – попита Мишел.

– Струва ми се, че не. Паркирах на съседната пряка и влязох в къщата отзад. По същия начин, както излязох. Преди това проверих дали някой не дебне на улицата, но не забелязах нищо обезпокоително.