Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Не! – почервеня Тайлър и скочи на крака. – Баща ми не може да пожелае подобно нещо! Напротив, със сигурност е искал да съм част от това.

– Страхуваше се, че ще се разстроиш от повторната му женитба.

– И по тази причина реши просто да те доведе у дома и да те обяви за моя втора майка? Какъв смисъл виждаш в това?

– Длъжни сме да опитаме, миличък. Трябва да се понасяме, защото останахме само двамата.

Тайлър я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

– Ние никога не сме имали нищо общо, Джийн. Сега аз съм просто сирак, който си няма никого.

Настъпи неловко мълчание.

– Утре ще дойдат доброволци от армията – каза накрая Джийн.

– Доброволци ли? За какво?

– Да ни помагат. Могат да пазаруват и да готвят, могат да те карат на училище. В момента съм доста заета и не мога да се справя с всичко.

– В такъв случай е най-добре да ме извадиш от списъка със задачите си. Нямам нужда от помощ, мога и сам да ходя на училище.

– Не бива да се изолираш от всички, Тайлър!

– Мисля да разбера какво се е случило с баща ми. Има хора, които ще ми помогнат за това. Искам да науча истината, Джийн. И ще я науча!

След тези думи той се обърна и хукна надолу по стълбите.

Джийн понечи да го последва, после спря. Пристъпи към бюрото и погледна снимката с някогашното семейство Уинго, след което измъкна телефона си от джоба на джинсите.

Написа есемес и натисна бутона за изпращане. Бяха само две думи, но казваха много.

Имаме проблем.

Тайлър грабна връзката ключове, окачена до хладилника, излезе през страничната врата на къщата и скочи в пикала. Всичко в кабината напомняше за баща му и дори миришеше на него. Под задното стъкло имаше стойка за пушка, а вдясно на предното беше залепен стикер с американското знаме. От огледалото за обратно виждане висяха чифт миниатюрни армейски ботуши, изработени от пластмаса, а върху стелките на пода беше изписано "Армията ме прави силен".

Той запали двигателя, включи на заден и изкара пикала от алеята. Погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Отби край тротоара, набра кратък есемес и зачака. Отговорът дойде няколко секунди по-късно. Натисна педала и колата потегли надолу по пътя.

Пет-шест минути по-късно той спря пред дома на Кати Бърнет, която го чакаше на тротоара. Качи се в кабината и решително затръшна вратата.

– Какво каза на вашите? – попита Тайлър.

– Че отивам да се видя с Линда, която живее наблизо. Тя ще ме покрие.

Той подкара мълчаливо.

– За какво искаш да говорим? – погледна го Кати.

– За разни неща – отвърна с доста голямо закъснение Тайлър.

– Какви неща? Свързани с баща ти ли?

Той кимна.

– Какво става, Тайлър?

– В смисъл? – отвърна с въпрос той и намали скоростта.

– Имам предвид детективите, които си наел. Защо си го направил?

– Вече ти обясних. Заради баща ми.

– Но баща ти е загинал в Афганистан, а армията те е уведомила. И аз съм дете на военни. Ние сме наясно, че такива неща се случват и че в тях няма никаква мистерия.

– В този случай има – каза Тайлър. – Наех детективите, защото съм убеден, че армията не ми каза истината за татко.

– Знам, че беше много разстроен от новината. Но защо мислиш, че са те излъгали?

– Първо ми казаха, че бил застрелян, а после изведнъж добавиха, че бил взривен от мина. По тази причина нямало смисъл да ходя да посрещам ковчега в "Доувър", защото от него не било останало нищо. Струва ми се обаче, че армията е допуснала една сериозна грешка.

– Може би. Дори там грешат. Майка ми знае няколко такива истории.

– Не би трябвало да допускат подобни грешки – дрезгаво отвърна Тайлър.

– Наистина е така – кимна Кати и съчувствено го докосна по рамото.

– Но после се появиха още военни, придружени от няколко мъже в костюми, които се представиха за служители на някаква друга агенция, не ѝ запомних името.

– С каква цел?

– Да ми кажат, че трябва да разкарам Кинг и Максуел.

– Защо?

– Според мен не им е приятно някой да се рови в случая с татко. – Той се взря в лицето на Кати. – Всичко това е много странно.

– Кое по-точно?

Той отби встрани от пътя, дръпна ръчната и каза:

– Получих имейл от него.

– Кога?

– Малко след като го обявиха за мъртъв.

Кати го погледна втренчено и пребледня.

– Как е възможно това? – прошепна тя.

– Имаше дата и час. А те вече ми бяха съобщили кога е загинал. Имейлът беше изпратен на следващия ден.

– Може би някой друг е свършил тази работа.