Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Посланието на баща му беше колкото директно, толкова и озадачаващо.

Съжалявам, моля те да ми простиш .

За какво съжаляваш, тате? Какво искаш да ти простя? Че си умрял? Не, ти не си умрял. Невъзможно е!

Той прегъна листа на две, пъхна го в предния джоб на джинсите си и се изтегна на леглото. Погледът му бавно обходи стаята. Всичко тук напомняше за баща му – от спортните и музикалните афиши по стените през бейзболната ръкавица и футболния екип, събиращи прах на рафта, до снимката, на която двамата бяха заедно на състезание по плуване; баща му беше един от съдиите.

Ръката му се плъзна под тениската и опипа малката плочка с лични данни, която баща му беше направил за него. Къде ли е татко сега, запита се той, докато пръстите му машинално поглаждаха гравирания метал. Дали и той продължава да носи своята плочка? Дали е на безопасно място? Дали някой друг не е изпратил имейла след неговата смърт? Или всичко е една огромна грешка? Не се съмняваше, че текстът е бил набран именно от баща му, тъй като беше използван тайният код, който знаеха само двамата.

Тайлър се претърколи по корем и загледа дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Мрачният ден и настъпващата студена нощ бяха в унисон с настроението му. Досега винаги си беше мислил, че ако баща му пострада в онази далечна страна, той самият ще го почувства веднага. И за майка си беше мислил по същия начин – че ще усети на мига, ако се случи нещо с нея. Но не стана така. Двамата с баща му я бяха намерили в банята, простреляна в главата, а пистолетът лежеше до нея. Предсмъртното ѝ писмо беше внимателно сгънато и оставено на тоалетната масичка. Съдържанието му беше съвсем кратко:

Съжалявам, но не издържам повече. Ще ми липсвате.

Той тръсна глава, за да прогони последното ѝ послание. Но то продължаваше да стои някъде там, в дъното на съзнанието му, готово да се появи, когато най-малко го очакваше. В такъв случай лицето му помръкваше, а смехът потъваше в гърлото му.

Стана и пристъпи към бюрото си – старо военно писалище от метал. Баща му го беше домъкнал от някакъв склад за излишни вещи, струпани там след обновяването на базата "Форт Белвоа" в Александрия.

Седна, издърпа най-горното чекмедже и извади снимката.

На нея беше с майка си и баща си на армейския спортен комплекс. Щастливи и усмихнати, с фунийки сладолед в ръце. Така се чувстваха преди пет години, когато животът изглеждаше прекрасен. Но броени месеци по-късно всичко се промени. Или по-скоро рухна. Внезапно се почувства така, сякаш тази стая и дори снимката в ръцете му вече не бяха негови, а разказваха историята на друг човек.

Първо почина майка му, а после, малко преди да го мобилизират, баща му се ожени за някаква непозната.

По този начин всички щастливи физиономии от снимката потънаха в небитието. Включително и неговата, тъй като имаше чувството, че момчето на нея не е той, а някакъв непознат.

– Тайлър?

Той не помръдна, загледан в снимката.

Джийн влезе в стаята и седна на ръба на леглото.

– Тайлър? – Този път гласът ѝ беше тих, почти шепнещ. – Няма ли поне да ме погледнеш?

Той се извърна към нея с празен поглед.

– Дори не си докоснал вечерята си.

– Не съм гладен.

– Преплувал си километри в басейна. Как е възможно да не си гладен?

– Ами просто не съм. – Отново се взря в снимката.

– Казаха ми за онези хора...

– Кои хора? – рязко попита той.

– Мъжът и жената, които те прибраха у дома онази вечер. Не им помня имената.

– Шон Кинг и Мишел Максуел.

– Да, точно така. Но те няма да те безпокоят повече.

– Не са ме безпокоили. Аз сам ги наех.

– За какво?

– Няма да ме разбереш.

– Пробвай.

– Нищо няма да пробвам.

– Баща ти е мъртъв, Тайлър. Не можем да променим този факт.

– Вярно е, не можем.

– Тогава защо си наел тези хора?

– Вече ти казах. Няма да ме разбереш.

– Не допускаш ли, че и на мен ми е мъчно за него?

– Не знам, Джийн. Мъчно ли ти е?

– Защо говориш така? Аз го обичах.

– Добре, след като казваш...

– Защо трябва да се държиш с мен по този начин?

Той се завъртя заедно със стола си.

– Защото нямам чувството, че те познавам. Все едно живея с чужд човек.

– Делим един дом от близо година.

– Това не означава, че те познавам. Разменяли сме си по няколко думи и толкова. Нямах честта да бъда поканен на сватбата ви. Дори не подозирах, че ще се жените. Не мислиш ли, че това е доста странно? Аз все пак съм единственото му дете.

– Баща ти пожела така.