Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– В такъв случай защо изобщо приехте? – попита Маккини.

– Защото той беше много настоятелен – отговори Шон. – Нямахме желание да поемем случая, но решихме, че е по-добре да сме ние, отколкото някой, който наистина ще се възползва от момчето.

– Какво повече бихте могли да откриете за смъртта на баща му? Това все пак се е случило в Кандахар, за бога! Човекът е загинал от вражески куршум!

– На пръв поглед нещата стоят точно така – кимна Мишел. – Баща му е бил убит с леко огнестрелно оръжие, а ковчегът му всеки момент трябваше да пристигне в "Доувър". – Тя погледна към Шон и добави: – Но после започнаха да се случват странни неща.

– Колко странни? – попита Маккини.

– Първо, армията изведнъж обяви, че тялото на баща му е било разкъсано от мина. Нищо не останало от него, затова в "Доувър" нямало да пристигне ковчег.

– И какво от това? По време на война може да се случи всичко. Човекът така или иначе е загинал. Не е първата жертва, няма да бъде и последната.

– Точно така – кимна Шон. – Тогава на какво се дължи специалният интерес на армията, а сега и на МВС? Споменахте, че става въпрос за националната сигурност. По какъв начин?

– Наистина ли очаквате да ви отговоря?

– Ако действително е така, значи потвърждавате възникването на по-особена ситуация. Обикновено загиналите войници не са център на вниманието на МВС. Няма как да третирате случая и по двата начина, агент Маккини.

– Напротив. Мога да го третирам както си пожелая. В тази връзка искам да ви предупредя да стоите далече от Тайлър Уинго.

– Значи момчето няма да научи истината, така ли?

– Достатъчно е да знае, че баща му е мъртъв. Оставете го да изживее мъката си.

– Но дали наистина е мъртъв? – подхвърли Мишел, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Шон.

– Какво искате да кажете, по дяволите? – наежи се Маккини.

Мишел се приведе над масата и закова поглед в лицето му.

– Много често се случва претекстът "национална сигурност" да се използва за какви ли не глупости. Та просто се питам сега оранжев код ли е обявен? Апропо, кога се прибягваше до него – при висок риск от терористична атака или при непосредствен риск от масово унищожение? Лично аз нямам представа каква степен на заплаха символизират тези цветове.

– А имате ли представа до каква степен мога да ви стъжня живота? – заплашително изръмжа Маккини и насочи пръст в гърдите ѝ.

– Да, до много голяма – намеси се Шон и хвана ръката на Мишел. – А сега мислим да си тръгваме, освен ако нямате възражения или още въпроси.

– Не искам да ви виждам отново! Ако това се случи, ще си имате големи неприятности. Обещавам ви го, а аз си спазвам обещанията!

– Това ли е всичко? – хладно го изгледа Шон.

– Приемете го като последно предупреждение. Намирате се на ръба на скалата, затова ви съветвам да не правите следващата крачка.

Минута по-късно Шон и Мишел бяха съпроводени до изхода. Черният автомобил ги върна на паркинга пред "Панера" и изчезна със сърдито ръмжене.

Мишел скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на своя лендкрузър.

– Сега вече наистина съм ядосана! – гневно процеди тя.

– Защо реши, че е разумно да обявиш съмненията ни относно смъртта на Сам Уинго? – попита Шон и загрижено разтърка слепоочията си.

– Защото тоя тип успя да ме вбеси и не се сдържах.

– Трябва да се владееш , ако не искаш да ни сдъвчат и изплюят. Не забравяй, че си имаме работа с МВС и Пентагона. Когато действат съвместно, те автоматично се превръщат в петстотинкилограмова горила, която мачка всичко по пътя си.

– Но как да се откажем точно сега, Шон? Явно става нещо необичайно. И двамата го съзнаваме.

– Не споря. Въпросът е как да продължим да си вършим работата, без да попаднем зад решетките.

– Не сме направили нищо нередно.

– Наистина ли мислиш, че им трябва причина, за да ни заключат? Тоя тип като нищо ще изпълни заканите си. Тук говорим за националната сигурност, Мишел. Тя е по-важна от конституционните ни права, както отбеляза нашият приятел Маккини. Могат да ни затворят дори в Гуантанамо, по дяволите! И никой няма да знае, че сме там.

– Не възнамерявам да се отказвам!

– Никой не говори за отказване. Но трябва да действаме умно.

– И така, какъв е планът? – попита тя.

– О, не се безпокой. Ще разбереш в момента, в който го измисля.

Седнал на леглото в стаята си, Тайлър Уинго гледаше листа в ръцете си. Преди да изтрие имейла на баща си, той старателно го беше преписал. Нямаше как да го забрави, разбира се, но на хартия думите изглеждаха по-реални.