Дейвид Балдачи - Част от секундата

На три километра пред тях беше старецът, който неотдавна седеше край входа на погребалното бюро, докато Джон Бруно и свитата му влизаха вътре. Няколко минути преди Максуел да блокира района, той приключи с дялкането и се измъкна. Пътуваше сам, в очукан „Буик Импала“ с раздрънкай ауспух. Току-що бе получил вест от колегите си. Отвличането на Бруно вървеше успешно и имаше само една жертва — някакъв агент от тайните служби, решил за свое нещастие да вземе за партньор човек, когото навярно бе сметнал за съвсем безобиден.

След толкова време и усилия най-сетне се започваше. Старецът се усмихна неволно.

Червеният „Форд Експлорър“ спря до голяма къща от кедрови трупи сред гъстата гора. Постройката бе изградена майсторски и по размери приличаше по-скоро на хижа, отколкото на семейна вила, макар че в нея живееше само един човек. Мъжът слезе и се разкърши. Все още бе рано и слънцето едва започваше да се издига по небосклона.

Шон Кинг се изкачи по широките стъпала от ръчно издялани дъски и отключи вратата на дома си. Спря за малко в просторната кухня, за да включи кафеварката. Докато кафето капеше в каната, той хвърли поглед наоколо, оценявайки със задоволство сглобката на ъглите, наместването на всеки дънер, съотношението между стени и прозорци. Бе завършил постройката за около четири години, като през това време живееше в малък фургон край терена от шейсет декара в планините Блу Ридж, на петдесетина километра западно от Шарлотсвил.

Вътре бе обзаведено с кожени кресла, меки дивани и дървени маси, ориенталски килими, медни аплици, наместо библиотека грубо сковани етажерки, препълнени с книги на всевъзможни теми, маслени картини и акварели, дело предимно на местни художници, и още много вещи, каквито човек натрупва и наследява в течение на живота си. А досега, за своите четирийсет и четири години, Кинг бе изживял поне два живота. Нямаше желание да се пресъздава отново.

Той се качи горе, мина по вътрешния балкон, който обикаляше и четирите стени, и влезе в спалнята. И тук, както и навсякъде в хижата, беше безупречно подредено, всичко стоеше точно на мястото си и нямаше нито сантиметър излишно похабено пространство.

Кинг свали униформата и влезе под душа, за да отмие потта от нощното дежурство. Избръсна се, изми косата си и изчака топлата вода да отпусне белега от хирургическа операция на средния му пръст. Отдавна бе свикнал да живее с този малък спомен от кариерата си като агент в тайните служби.

Ако още работеше в службите, вместо да живее в тази красива хижа сред живописните планини на Централна Вирджиния, навярно и досега щеше да се свира в задушна къща из някой убийствено скучен жилищен квартал край околовръстното шосе на Вашингтон. Все още щеше да бъде с бившата си жена и нямаше да открие своя собствена преуспяваща адвокатска кантора. Определено нямаше да работи за своята селска община като доброволен помощник на полицията по една нощ седмично. Щеше да чака поредния самолет, да гледа как поредният политик се усмихва, целува бебета и лъже и да дебне търпеливо кога някой ще се опита да убие охранявания човек. Цялата тази досада заради някакви си сто хиляди долара годишно плюс някой и друг бонус от авиокомпаниите!

Той облече костюм, сложи си вратовръзка, среса се, отнесе кафето си във всекидневната до кухнята и разгърна вестника. Първата страница бе заета почти изцяло от съобщения за отвличането на Джон Бруно и започналото разследване на ФБР. Кинг внимателно изчете основния репортаж и допълнителните материали, запаметявайки всички по-важни подробности. Пусна телевизора и превключи на новинарския канал, по който тъкмо съобщаваха за смъртта на агент Нийл Ричардс — ветеран от тайните служби, съпруг и баща на четири деца.

Без съмнение всичко това беше трагично, но поне тайните служби се грижеха за оцелелите. Близките на Нийл Ричардс можеха да разчитат на помощта им. Това нямаше да върне покойника, но все пак бе нещо.

После репортерът добави, че от ФБР отказват коментари Ще отказват, естествено, помисли си Кинг; ФБР никога не коментираше, но рано или късно някой се изпускаше пред някого, който пък хукваше да съобщи на приятел от „Поуст“ или „Таймс“ и накрая всички узнаваха. Само че обикновено новината нямаше нищо общо с истината! Медиите обаче имаха ненаситен апетит и никоя организация не можеше да си позволи да ги остави на гладна диета. Дори и ФБР.

Кинг се облегна назад, без да откъсва очи от екрана, на който млада жена и група мъже стояха до невисок подиум. Веднага усети, че сега ще стане дума за тайните служби. Отлично познаваше този тип хора. Жената изглеждаше истинска професионалистка, с онази спокойна и същевременно напрегната стойка, която Кинг помнеше много добре. Изражението й подсказваше и друго, но той не успяваше да го разчете. Не само кураж и дързост — това го имаха всички агенти. Нещо повече, може би сдържано предизвикателство.