Дейвид Балдачи: Част от секундата

— Искам да го спрете.

Пазачът я изгледа смаяно.

— Да го спра?

— Отвлякоха човек. А това там — тя посочи колоната — е отличен начин да го измъкнат от района, не смятате ли?

— Аха — бавно отвърна пазачът. — Така е.

— Затова искам да претърсите всяка кола, най-вече катафалката, разбрахте ли?

— Катафалката? Но, госпожо, Харви е вътре.

Мишел огледа униформата му. Човекът беше най-обикновен пазач от някоя частна фирма за охрана, но сега не бе моментът да се прави на придирчива. Тя впи очи в значката с името му и изрече съвсем спокойно:

— Полицай Симънс? Полицай Симънс, откога се занимавате… хм… с охрана на реда?

— От около месец, госпожо. Но отлично, боравя с оръжието. Ловувам още от осемгодишен. Мога и комар да прострелям.

— Страхотно — каза Мишел. Само месец, а всъщност не му личеше да е служил и толкова. — Добре, Симънс, слушай внимателно. Според мен човекът навярно е в безсъзнание. А катафалката е отлично превозно средство за някой, който е изгубил съзнание, нали така?

Пазачът кимна, очевидно най-сетне схващаше за какво става дума. Мишел се навъси и гласът й отекна като пистолетен изстрел:

— А сега си размърдай задника, спри онази процесия и провери колите.

Симънс хукна презглава. Мишел прати неколцина от хората си да го наглеждат и да му помогнат, а на другите нареди да започнат щателно претърсване на погребалното бюро. Имаше известен шанс Бруно да е скрит някъде вътре. След това тя се промъкна през тълпата от репортери и фотографи и си избра място за команден център в сградата. Оттам проведе още няколко телефонни разговора, разгледа картите на района и организира допълнително издирване, като определи зона с радиус километър и половина около погребалното бюро. После дойде ред на обажданията, които нямаше как да избегне. Телефонира на началниците си и изрече думите, които завинаги щяха да останат свързани с нейното име и провалената й кариера в тайните служби.

— Обажда се агент Мишел Максуел, отговаряща за охраната на Джон Бруно. Докладвам, че ние… че аз загубих охранявания. По всичко личи, че Джон Бруно е отвлечен. Издирването е в ход. Установихме връзка с местната полиция и ФБР.

Усещаше как секирата вече пада над шията й.

Тъй като нямаше какво друго да предприеме, тя се присъедини към хората от екипа, заети да преровят цялото погребално бюро в търсене на Бруно. Да го извършат, без да засегнат местопрестъплението, бе, меко казано, проблематично. Не биваше да пречат на предстоящото разследване, но от друга страна, трябваше на всяка цена да открият изчезналия кандидат.

В стаята, където бе станало всичко, Мишел погледна единия от агентите, които бяха претърсили мястото, преди кандидатът да влезе.

— Как, по дяволите, можа да се случи? — попита тя.

Човекът беше добър агент, ветеран от службите. Той с недоумение поклати глава.

— Мястото беше чисто, Мик. Чисто.

Колегите често наричаха Мишел с прякора Мик. Така се чувстваше като едно от момчетата, а това — признаваше го, макар и неохотно — не бе чак толкова зле.

— Проверихте ли вдовицата, разпитахте ли я?

Агентът я изгледа скептично.

— Какво, да подложим на разпит една стара жена, докато мъжът й лежи в ковчега на две крачки от нея? Надникнахме в чантата й, но не сметнах за твърде уместно да я разсъбличаме. — Той помълча и добави. — Разполагахме с две минути. Можеш ли да ми посочиш някой, дето би свършил свястна работа за толкова време?

Мишел изтръпна, когато осъзна смисъла на думите му. След провала всеки щеше да гледа да спаси кожата си и федералната пенсия. Сега разбираше колко глупаво е постъпила — да им даде само две минути. Тя провери дръжката на вратата. Беше нагласена да се заключва автоматично.

Ковчег на две крачки от нея? Тя се озърна към дългия правоъгълен сандък с меден цвят. Вече бяха повикали управителя на погребалното бюро. Сега той изглеждаше доста по-блед, отколкото изискваше професията му. Мишел го попита дали тялото наистина е било на Бил Мартин. Да, отговори човекът.

— И сте сигурен, че жената тук беше вдовицата на Мартин?

— Коя жена по-точно? — попита той.

— В тази стая седеше жена, облечена в черно и с воал на лицето.

— Нямам представа дали е била мисис Мартин. Не съм я видял да влиза.

— Нужен ми е домашният номер на мисис Мартин. И никой от работещите тук не бива да напуска, докато не дойдат от ФБР да разследват случая. Разбрахте ли?

Колкото и невероятно да бе, човекът пребледня още повече.