Дейвид Балдачи - Част от секундата

Мишел крачеше напред-назад из коридора, гледаше часовника си и слушаше печалната музика, долитаща от озвучителната система. Стигна до извода, че дори ако преди влизането си тук човек не е бил тъжен, потиснат или направо обзет от мисъл за самоубийство, точно това го очаква само след пет минути слушане на тия затъпяващи ритми. Беше бясна, че Бруно е затворил вратата, но трябваше да се примири. По принцип не се полагаше да изпускаш от очи охранявания, ала понякога реалният живот се оказваше по-силен от уставите. Въпреки всичко тя погледна един от хората си и попита за пети път:

— Абсолютно сигурен ли си, че е чисто?

Човекът кимна.

След като изчака още малко, тя пристъпи до вратата и почука.

— Мистър Бруно? Трябва да тръгваме, сър.

Никакъв отговор. Мишел въздъхна тихичко. Знаеше, че останалите агенти от групата, все по-възрастни от нея, я наблюдават внимателно, за да видят как ще се справи. От около две хиляди и четиристотин оперативни агенти само седем процента бяха жени и сред тях се брояха на пръсти онези, които заемаха ръководни постове. Да, не беше лесно.

Тя отново почука.

— Сър?

Минаха още няколко секунди и Мишел усети как мускулите на корема й почват да се стягат. Натисна дръжката и смаяно се озърна.

— Заключено е.

Друг агент я погледна с недоумение.

— Е, значи той е заключил отвътре.

— Мистър Бруно, добре ли сте? — Тя помълча. — Сър, или отговорете, или ще влезем.

— Само минутка!

Нямаше съмнение — гласът принадлежеше на Бруно.

— Добре, сър, но трябва да тръгваме.

Минаха още две минути. Мишел тръсна глава и отново почука на вратата. Не получи отговор.

— Сър, вече закъсняваме. — Тя се озърна към Фред Дикърс, шефа на предизборния щаб. — Фред, опитай ти, ако обичаш.

С Дикърс отдавна бяха постигнали взаимно споразумение. След като са заедно по двайсет часа на денонощие, шефът на щаба и шефът на охраната трябва да се погаждат поне в най-общи линии, иначе нищо няма да стане. Все още не бяха единодушни по всички въпроси и никога нямаше да го постигнат, но в случая твърдо стояха на еднакви позиции.

Дикърс кимна и подвикна:

— Джон, аз съм Фред. Наистина трябва да тръгваме. Сериозно изоставаме от графика. — Той почука на вратата. — Джон? Чуваш ли ме?

Мишел отново почувства как мускулите на корема й се стягат. Нещо не беше наред. Тя кимна на Дикърс да се отдръпне и пак почука.

— Мистър Бруно, защо заключихте, сър?

Никакъв отговор. По челото на Мишел избиха капчици пот. Тя се поколеба за миг, размишлявайки трескаво, после изведнъж изкрещя през вратата:

— Сър, съпругата ви току-що позвъни по телефона. Случила се е тежка злополука с едно от децата ви.

Отговорът бе ужасяващ.

— Само минутка!

— Разбийте вратата! — кресна Мишел на агентите около нея. — Разбийте я!

Те опряха рамене във вратата, напънаха, после още веднъж, бравата поддаде и всички нахълтаха в стаята. Не видяха никого освен покойника.

По оградената с дървета алея бе потеглила погребална процесия. В колоната имаше само десетина коли. Преди последният автомобил да изчезне по пътя, Мишел и нейните хора изскочиха от погребалното бюро и се разпръснаха във всички посоки.

— Блокирайте целия район — извика тя на агентите, застанали край колите на Бруно. Те се втурнаха да изпълнят заповедта. Мишел изрече в микрофона на радиостанцията: — Трябват ми подкрепления. Не ме интересува откъде, просто ги изпратете. Веднага! И ме свържете с ФБР.

Тя втренчи поглед в последната кола от процесията. Щяха да хвърчат глави. Включително и нейната. Сега обаче я вълнуваше само едно — да открие Джон Бруно, за предпочитане жив.

Видя как от колите на медиите изскачат репортери и фотографи. Въпреки увещанията на Фред Дикърс, че случаят е великолепен за отразяване в медиите, Бруно бе проявил характер и отказа да ги допусне в погребалното бюро. Новината не ги зарадва особено. Сега цялото журналистическо войнство изригваше с пълна сила, сякаш надушило, че е станало нещо повече от обикновено поклонение на кандидата пред тленните останки на стар приятел.

Преди обаче да стигнат до нея, Мишел сграбчи ръката на един униформен пазач, който бе дотичал в очакване на нареждания. Посочи към пътя.

— Вие ли отговаряте за района? — попита тя. Човекът кимна, пребледнял и с разширени очи; изглеждаше готов всеки момент да припадне или да се подмокри. — Чие е погребалното шествие?

— На Харви Килъбру. Карат го към гробището „Мемориъл Гардънс“.