Дейвид Балдачи - Част от секундата

Мишел се приведе напред.

— За асансьора…

— Пак е твой ред — прекъсна я Кинг. — Омръзна ми да ти напомням.

Мишел въздъхна и се облегна назад.

— Добре, Дилинджър вече не работи в службите.

— Не се брои, знам го. Нещо друго?

— Лорета Болдуин ми каза, че се скрила в един килер до залата, където е бил убит Ритър.

— Защо? — заинтересува се Кинг.

— Умирала от страх и избягала. Като всички други.

— Не всички — поправи я сухо Кинг. — Аз почти не мръднах от мястото си.

— А сега за асансьора.

— Какво те интересува? — рязко попита той.

— Интересува ме, защото той сякаш те хипнотизира! Дотолкова, че дори не забеляза убиеца пред себе си, преди да натисне спусъка.

— Просто се бях разсеял.

— Не мисля така. Чух звука на видеозаписа от хотела. Беше точно като звънче на пристигащ асансьор. И си мисля, че когато вратите са се отворили, онова, което си видял, е приковало вниманието ти чак до изстрела на Рамзи. — Тя помълча, после добави: — И тъй като асансьорите са били блокирани от тайните служби, предполагам, че в кабината е имало агент на службите. Иначе кой друг би могъл да направи това, без да го спрат? И се обзалагам, че този агент е Джоун Дилинджър. Обзалагам се още, че по някаква причина ти я прикриваш. Би ли ми казал, че греша?

— Дори ако всичко това е истина, няма значение. Аз се издъних и Ритър умря заради мен. Никакви извинения не помагат, вече би трябвало да го знаеш.

— Но ако си бил разсеян нарочно , това вече е друга история.

— Не беше нарочно.

— Откъде знаеш? Защо някой ще е в асансьора точно когато Рамзи решава да стреля? — Без да чака, тя си отговори сама: — Защото Рамзи е знаел, че асансьорът ще слезе и човекът вътре ще те разсее, давайки му шанс да убие Ритър. Чакал е асансьорът да дойде, преди да стреля.

Тя се облегна назад и лицето й стана предизвикателно, точно както на онази пресконференция, която Кинг бе гледал по телевизията.

— Не е възможно, повярвай ми. Просто го наречи ужасно лош късмет, това е.

— Едва ли ще се изненадаш, ако кажа, че изобщо не ти вярвам.

Той мълча толкова дълго, че накрая Мишел се изправи.

— Виж какво, благодаря за обяда и урока по винарство. Но не ми разправяй, че умен човек като теб не застава всяка сутрин пред огледалото, за да се запита: „Ами ако?…“

Докато се отдалечаваше, мобилният й телефон иззвъня.

— Какво? Да. Кой? Така е, разговарях с нея. Откъде взехте този номер? Картичката ми? О, вярно. Не разбирам защо се обаждате. — Тя изслуша отговора и пребледня. — Не знаех. Боже мой, толкова съжалявам. Кога е станало? Разбирам. Да, благодаря. Имате ли номер, на който да ви потърся?

Тя изключи телефона, извади от чантата си листче и химикалка, записа номера и бавно се отпусна в коженото кресло до Кинг.

Той я изгледа с недоумение.

— Как си? Не ми изглеждаш добре.

— Наистина не съм добре.

Той се приведе напред и положи съчувствено длан върху треперещото й рамо.

— Какво е станало, Мишел? Кой се обади?

— Спомняш ли си онази жена, за която ти споменах? Камериерката от хотела.

— Да, Лорета Болдуин.

— Обади се нейният син. Открил името ми на визитната картичка, която й бях оставила.

— Защо, да не се е случило нещо с Лорета?

— Мъртва е.

— Какво е станало? Сърдечен удар? Злополука?

Тя поклати глава.

— Била е убита. Задавах й въпроси за убийството на Ритър и сега е мъртва. Не мога да повярвам, че има връзка, но и не вярвам в съвпадения.

Кинг скочи на крака толкова бързо, че я стресна.

— Пълен ли е резервоарът на джипа ти? — попита той.

— Да — отвърна объркано тя. — Защо?

Кинг сякаш говореше на себе си.

— Ще уведомя хората, с които имам срещи за днес.

— Ще ги уведомиш ли? За какво?

— Че се налага да ги отменя. Заминавам.

— Къде отиваш?

— Не само аз. Заминаваме двамата. В Боулингтън, Северна Каролина, за да разберем защо Лорета Болдуин вече не е между живите.

Той се завъртя и тръгна към вратата. Мишел не го последва; седеше вцепенена и слисана. Кинг се озърна.

— Какво има?

— Не съм сигурна, че искам да се върна там.

Кинг пристъпи назад и застана пред нея. Лицето му стана сурово.

— Ти пристигна изневиделица и ме засипа с лични въпроси. Искаше отговори и аз ти ги дадох. Добре, вече и аз съм официално заинтересуван. — Той помълча, после кресна: — Затова да вървим, агент Максуел, нямам време за губене.

Мишел скочи на крака.

— Да, сър — отговори машинално тя.

Когато се качи в джипа на Мишел, Кинг набързо огледа вътрешността и не успя да прикрие презрението си. Вдигна от пода край крака си опаковка от шоколад, омазана отвътре с полуразтопена кафява каша. Задните седалки бяха отрупани с безредно нахвърляни вещи — обикновени и водни ски, пълен комплект гребла, анцузи, маратонки, обувки с висок ток, няколко поли, якета, блузи и два чифта чорапогащи, още в опаковките. Имаше костюми за тренировки, книги, включително телефонен указател на Северна Вирджиния, празни кутии от безалкохолни напитки, пушка „Ремингтън“ и кутия патрони. И това бе само каквото успя да види. Господ знае какво още се спотайваше долу; в ноздрите му нахлуваше мирис на развалени банани. Той се озърна към Мишел.