Дейвид Балдачи - Част от секундата

Бруно бе облечен в мръсносив гащеризон и по лицето му стърчеше многодневна четина — та кой нормален тъмничар би дал бръснач на затворника си? Вместо баня трябваше да се задоволи с кърпа и кофа, които се появяваха и изчезваха, докато той спеше; на неравни интервали му подаваха храна през процепа във вратата. Той не бе видял похитителите си нито веднъж, нямаше представа къде се намира и как е попаднал тук. Когато се опита да поговори с невидимото присъствие, осигуряващо храна през процепа, не получи никакъв отговор и накрая се отказа.

Бе открил, че в храната му често са примесени опиати, които го потапяха в дълбок сън, а понякога предизвикваха халюцинации. Но ако не се хранеше, щеше да загине, затова ядеше. Нито веднъж не го пуснаха извън килията, а разходките му се ограничаваха с десет крачки в едната посока и десет обратно. Правеше лицеви опори и коремни преси върху студения под, за да поддържа силите си. Нямаше представа дали е под наблюдение, а и вече му беше все едно. В началото се мъчеше да измисли начин за бягство, но скоро стигна до извода, че е невъзможно. И като си помислеше само, че всичко започна с Милдред Мартин или по-точно с жена, която играеше нейната роля в погребалното бюро. За стотен път се прокле наум, задето не послуша съвета на Мишел Максуел. А после, като типичен егоцентрик, прокле Максуел, че не е била по-упорита, че не настоя да го придружи в онази стая.

Не знаеше откога е тук. Докато лежеше в безсъзнание, бяха му взели всички лични вещи, включително и часовника. Не можеше да проумее защо са го отвлекли. Дали беше свързано с кандидатурата за президент, или с миналото му на прокурор? Изобщо не му хрумваше, че причината може да е съвсем друга. В началото хранеше надежди за бързо спасение, но вече не можеше да се заблуждава. Хората, които го бяха отвлекли, очевидно си знаеха работата. Оставаше му само крехката надежда да стане чудо, ала с отминаването на часове и дни тя също започна да гасне. Мислеше за съпругата и децата си, за кандидат-президентската кампания и почваше да се примирява, че животът му може да свърши тук, без някога да открият тялото му. Чудеше се защо са го оставили жив.

Вече не издържаше да гледа дори мъждивата светлина и той се превъртя по корем.

Човекът от другата килия в края на коридора беше там много по-отдавна, отколкото Джон Бруно. Отчаянието в очите и провисналите му рамене подсказваха, че е загубил надежда. Да яде, да спи и по някое време да умре. Това му предлагаше мрачното бъдеще. Човекът потръпна и се загърна по-плътно с одеялото.

В друга част на голямото подземие един мъж се занимаваше с интересна дейност. За разлика от отчаяните затворници, той преливаше от енергия и надежди.

Куршум след куршум пронизваха мишена с форма на човешки силует, закачена на цели трийсет метра от него в звукоизолираната зала. Всеки изстрел улучваше безпогрешно. Несъмнено човекът бе отличен стрелец.

Той натисна един бутон и автоматичната мишена плъзна по въжето към него. Замени я с нова, натисна друг бутон и мишената отлетя към най-далечната точка на стрелбището. Човекът зареди в пистолета си нов пълнител, сложи си защитни очила и наушници, прицели се и изстреля четиринайсет куршума за по-малко от двайсет и пет секунди. Когато и тази мишена бе върната, той най-сетне се усмихна. Нито един пропуснат изстрел — „прахосан куршум“ според полицейския жаргон. Той остави оръжието и напусна стрелбището.

Следващата стая, в която влезе, беше по-малка и с много различна подредба. Лавиците, покриващи стените от тавана до пода, бяха отрупани с всевъзможни детонатори, кабели и друго оборудване, използвано от хора, решили да взривят нещо колкото се може по-ефикасно и ефективно. В средата на стаята имаше голям работен тезгях, където той седна и започна да сглобява проводници, транзистори, таймери, детонатори и пластични експлозиви в многобройни приспособления, предназначени за масово унищожение. Посвети на тази задача същото внимание и старание, което бе проявил на стрелбището.

Тананикаше си, докато работеше.

Един час по-късно той мина в трета стая, обзаведена съвсем различно от другите две. За наблюдател, който би видял само нея, без да знае за оръжията, експлозивите и заложниците в другите помещения, тук сякаш нямаше нищо страшно или зловещо. Това бе художествено ателие, където имаше всичко необходимо за творчество в който и да било вид изкуство, с изключение на слънчева светлина. Нямаше как да я осигурят толкова дълбоко под земята. Но изкуственото осветление тук бе приемливо.