Дейвид Балдачи - Част от секундата

Кинг рязко вдигна очи към нея.

— Защо?

Тя го изгледа невинно.

— Ами може да познавам някои. Мога да поговоря с тях. Да разбера как са го преживели.

— Сигурен съм, че е написано в някой доклад. Иди да го потърсиш.

— Ще си спестя време, ако просто ми кажеш.

— Каква експедитивност!

— Е, добре, беше ли Джоун Дилинджър между участниците в охраняващата група?

При тези думи Кинг стана, пристъпи до прозореца и се загледа навън. Когато се обърна, лицето му беше навъсено.

— Носиш ли микрофони? Или се съблечи да ми покажеш, че не е така, или скачай в лодката и се пръждосвай от живота ми.

— Не нося микрофони. Но ще се съблека, ако наистина смяташ, че е необходимо. Или пък мога да скоча в езерото. Електрониката не понася вода — добави любезно тя.

— Какво искаш от мен?

— Бих искала да отговориш на въпроса. Беше ли включена в групата Джоун Дилинджър?

— Да! Но не в моята смяна.

— Беше ли в хотела през онзи ден?

— Струва ми се, че вече знаеш отговора. Защо питаш?

— Приемам това за потвърждение.

— Приемай го както си искаш.

— Заедно ли прекарахте нощта?

— Задавай следващия въпрос и гледай да е добър, защото ще бъде последен.

— Добре, кой беше в асансьора, когато вратата се отвори точно преди изстрела?

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш много добре. Чух звънеца на асансьора точно преди Рамзи да стреля. Това те разсея. Асансьорите би трябвало да са спрени. Който и да е бил в асансьора, когато вратата се отвори, привлече цялото ти внимание. Затова Рамзи успя да стреля, без изобщо да го забележиш. Поразпитах в службите за това. И други хора са чули звънтенето на видеозаписа. Разпитали те. Ти си казал, че си чул някакъв звук, но не си видял нищо. Обяснил си, че може да е било повреда на асансьора. И те не настояли, защото вече разполагали с виновник. Но аз твърдо смятам, че ти гледаше нещо. Или по-точно някого.

Вместо отговор Кинг отвори вратата към задната веранда и й направи знак да си върви. Тя стана и остави чашката.

— Е, поне успях да си задам въпросите. Макар че не всички получиха отговор.

Докато минаваше покрай него, тя спря.

— Прав си, сега двамата с теб сме завинаги свързани в историята като некадърни агенти, които са се издънили. Аз не съм свикнала с това. Досега постигах върха във всичко, с което се заемах. Обзалагам се, че и ти си същият.

— Сбогом, агент Максуел. Желая ти всичко хубаво.

— Съжалявам, че първата ни среща трябваше да мине така.

— Надявам се да е и последната.

— А, и още нещо. Макар че не е отразено в официалния доклад, сигурна съм, че вече си обмислил възможността човекът в асансьора да е използван, за да те разсее, докато Рамзи вади пистолета и стреля.

Кинг мълчеше.

— Знаеш, че е интересно — каза Мишел и се загледа настрани.

— Ти май се интересуваш от много неща — грубо отсече той.

— Това място — каза тя и посочи с ръка високия таван, лъскавите греди, полирания под, всичко чисто и спретнато. — Красиво е. Съвършено красиво.

— Определено не си първата, която го казва.

— Да — продължи Мишел, сякаш не го бе чула. — Красиво е и би трябвало да е уютно и топло. — Тя се обърна и го погледна. — Но не е. Всъщност всичко е чисто функционално, нали? Вещите са подредени почти като за изложба — изложба, създадена от човек, който изпитва потребност да контролира всичко и като прави това, отнема душата на тази подредба или поне не влага в нея и капчица от душата си. — Обгърна раменете си с длани. — Да, много студено.

И тя извърна очи от Кинг.

— Така ми харесва — лаконично отвърна той.

Мишел рязко обърна лице към него.

— Тъй ли, Шон? Е, бас държа, че някога не ти е харесвало.

Той се загледа в дългите й крака, докато тя слизаше към кея с енергична крачка. Спусна лодката на вода и скоро се превърна в точица върху повърхността на езерото. Едва тогава Кинг затръшна вратата.

Когато на връщане мина край масата, той забеляза служебната й визитна картичка, пъхната под чашата за кафе. На гърба бе написала номерата на домашния и мобилния си телефон. Първата му мисъл беше да я изхвърли. Но не го направи. Задържа я и пак се загледа как точицата става все по-малка и по-малка, докато достигна един завой и Мишел Максуел напълно изчезна от поглед.

Джон Бруно лежеше на тясна кушетка и гледаше в тавана, осветен от самотна двайсет и пет ватова крушка. Лампата щеше да свети още час, след това да изгасне; после пак да се запали за десет минути и да изгасне отново; нямаше никаква система. Това бе влудяващо и унизително, целеше да прекърши духа му. И го постигаше.