Дейвид Балдачи - Част от секундата

Той закачи с пръта трупа на Лорета и я вдигна от водата. Отвори устата й, после натъпка парите вътре. Притисна нагоре челюстта и пусна тялото. То отново потъна. Между устните стърчаха ъгълчетата на банкнотите. Не твърде приятна гледка, помисли си той, но пък толкова уместна съдба за една изнудвачка.

Отдели още известно време, за да прерови вещите на Лорета, търсейки онзи предмет, който му бе отнела преди години. Не го откри. Нима след всичкото това време отново се оказваше с празни ръце? Може би все пак Лорета щеше да се смее последна. Да, но тя лежеше мъртва във ваната с пари в устата. Тъй че кой се смееше в действителност?

Човекът взе пръта и излезе както бе влязъл.

Буикът потегли и се отдалечи с гърмене на разбития ауспух. Тази глава от неговия живот, тази изпусната нишка най-сетне приключваше. Може би си струваше покрай другото да прати благодарствено писмо на Мишел Максуел. Никога нямаше да узнае коя е жената, ако Мишел не бе дошла да задава въпроси. Лорета Болдуин не беше част от първоначалния план, а само изгодна възможност — твърде изгодна, за да я отмине.

Засега бе приключил с провинциалното градче Боулингтън. Той пожела на Лорета Болдуин да се пържи навеки в ада за престъпленията си. Без съмнение по някое време щеше да я срещне там и може би да я убие отново.

Каква чудесна мисъл!

Кинг небрежно хвърли въдицата и започна да навива макарата. Стоеше на кея, а слънцето бе изгряло едва преди час. Рибата не кълвеше, но това не го вълнуваше. Планинските вериги наоколо сякаш се взираха с мрачна съсредоточеност в разсеяното му занимание.

Несъмнено Джоун имаше редица сложни мотиви да направи предложението си. Кои бяха свързани с нещо друго освен финансовата изгода? Едва ли имаше такива. Плановете на Джоун преследваха единствено нейните интереси. Но Кинг поне беше наясно какво да мисли за нея.

За Джефърсън Паркс обаче не бе толкова сигурен. Шерифът изглеждаше искрен, но това можеше да е само маска; Кинг знаеше, че хората на закона често се преструват. Той самият бе играл тази игра по време на следователската си дейност в службите. Кинг не се съмняваше, че незнайният убиец на Хауард Дженингс ще изпита с пълна сила гнева на едрия мъж. Просто искаше да е сигурен, че няма да се окаже под удара му.

Малка вълничка докосна леко една от опорите на кея и той се озърна да види откъде идва. По езерото се плъзгаше спортна лодка и жената в нея мощно натискаше греблата. Беше толкова близо, че Кинг различи ясно мускулите по ръцете и раменете й, разкрити от лятната блуза без ръкави. Когато тя намали скоростта и се насочи към него, нещо в нея му се стори много познато.

Жената се озърна с изненада, сякаш не бе усетила, че е толкова близо до брега.

— Здравейте — каза тя и размаха ръка.

Вместо отговор Кинг само кимна. Отново хвърли въдицата, като нарочно се прицели съвсем близо до нея.

— Дано да не ви преча на риболова — каза тя.

— Зависи колко дълго смятате да останете.

Тя повдигна колене. Беше обута с къси черни панталони от еластична материя, а под кожата на бедрата й се изпъваха като въжета дълги мускули. Свали ластичето, с което бе стегнала косата си на тила, и избърса лицето си с хавлиена кърпа. После се озърна.

— Ех, че е хубаво тук.

— Затова идват хората — отвърна предпазливо Кинг. — А вие откъде точно идвате?

Все още се напрягаше да се сети откъде му е позната.

Тя посочи на юг.

— Пътувах с кола до щатския резерват и оттам продължих с лодката.

— Това са над единайсет километра! — възкликна той. Тя дори не изглеждаше задъхана.

— Често се занимавам с това.

Лодката бавно се приближаваше. И Кинг най-сетне разпозна жената. Едва успя да овладее смайването си.

— Ще приемете ли чаша кафе, агент Максуел?

За момент тя се престори на изненадана, после явно усети, че при дадените обстоятелства това е излишно и дори нелепо.

— Ако не ви затруднява.

— В никакъв случай. Нали сме събратя по участ — агенти в немилост.

Той й помогна да привърже лодката към кея. Мишел огледа бараките и навесите. Джетът, каяците, скутерът и другите лодки на Кинг бяха безупречно чисти. По стените и лавиците се виждаха спретнато подредени инструменти, въжета и резервни части.

— Всяко нещо на мястото си, а? — подхвърли тя.

— Така ми харесва — отвърна Кинг.

— Аз пък съм малко немарлива в личния си живот.

— Съжалявам да го чуя.

Тръгнаха нагоре към къщата.

След като влязоха, Кинг наля кафе и двамата седнаха Край кухненската маса. Върху спортния си екип Мишел бе облякла анцуг с емблемата на Харвард.