Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Е, не всичко. Ако между вас двамата отново пламне старата страст, не бих желала да задълбавам в подробности.

— Не се бой. Женските на паяка „черна вдовица“ изяждат мъжките. Първия път се отървах по чудо.

Около два часа след като напуснаха Райтсбърг, те стигнаха до дома на Лорета. Наоколо нямаше патрулни коли, но вратата бе преградена с жълта полицейска лента.

— Изглежда, не можем да влезем — каза Мишел.

— Да, така изглежда. А синът й?

Мишел извади листчето от чантата си и набра номера. Човекът отговори и двамата се споразумяха за среща в едно кафене в центъра. Докато Мишел се готвеше да потегли, Кинг я спря.

— Само секунда.

Той изскочи от джипа, разходи се напред-назад по улицата, после зави зад ъгъла и изчезна от поглед. Няколко минути по-късно излезе иззад къщата на Болдуин и се върна в джипа.

— За какво беше всичко това? — попита Мишел.

— Нищо особено. Само се уверих, че Лорета Болдуин има хубава къща.

На път към центъра минаха край няколко патрулни коли, паркирани на кръстовищата. Полицаите оглеждаха внимателно пътниците във всеки автомобил. Горе в небето кръстосваше хеликоптер.

— Чудя се какво става — подхвърли Мишел.

Кинг включи радиото и откри местния новинарски канал. След малко узнаха, че от близкия щатски затвор са избягали двама затворници и се води голяма акция за залавянето им.

Когато стигнаха до кафенето, Мишел понечи да паркира и да слезе, но изведнъж спря.

— Какво има? — попита Кинг.

Тя посочи една пресечка на главната улица, където чакаха две коли на областната полиция.

— Не мисля, че търсят избягали затворници. Това е клопка за нас.

— Добре, обади се отново и кажи на сина, че нямаш нищо общо с убийството на майка му, но ако иска, можете да поговорите по телефона.

Мишел въздъхна, включи на скорост и потегли. Отново набра номера и когато човекът отговори, му каза каквото я бе посъветвал Кинг.

— Искам само да знам как е била убита.

— Защо да ви казвам? — отвърна синът. — Посещавате майка ми и тутакси след това я убиват.

— Ако възнамерявах да я убия, нямаше да оставя името и телефона си, нали?

— Не знам, може да си падате по силните усещания.

— Дойдох да попитам майка ви какво знае за убийството на Ритър преди осем години. Тя каза, че не знае почти нищо.

— Защо се интересувате от това?

— Занимавам се с американска история. При вас ли са ченгетата в момента?

— Какви ченгета?

— Не ме баламосвайте. Там ли са, или не?

— Не.

— Добре. Предполагам, че лъжете и за това. Ето какво мисля аз. Разговорът ни за убийството на Ритър е подтикнал някого да убие майка ви.

— Ритър? Това е лудост. Единственият виновник е мъртъв.

— Нима? Сигурен ли сте?

— Как мога да бъда сигурен?

— Именно. Повтарям въпроса: как са убили майка ви?

Отсреща настана мълчание.

Мишел реши да опита по друг начин.

— Срещнах се с майка ви само за малко, но определено я харесах. Тя беше свястна жена и говореше откровено. Уважавам това качество. У нея имаше много мъдрост, затворена в здрава черупка.

— Да, такава беше — каза синът. — Вървете по дяволите.

И той затвори.

— По дяволите — на свой ред тихо изруга Мишел. — Мислех, че съм го хванала на въдицата.

— Хвана го. Той ще се обади. Дай му време, трябва да се отърве от ченгетата.

— Шон, той току-що ми каза да вървя по дяволите.

— Значи не е от най-деликатните. Мъж е все пак. Бъди търпелива, ние мъжете не сме многофункционални устройства като вас, жените; можем да вършим само по едно нещо наведнъж.

Около трийсет минути по-късно телефонът иззвъня. Мишел се озърна към Кинг.

— Как позна?

— Мъжете си падат по приятните гласове. А ти каза за майка му точно каквото трябваше. Ние много държим на майките си.

— Е, добре — каза синът по телефона, — открили са я удавена във ваната.

— Удавена? Тогава откъде знаят, че не е нещастен случай? Може да е получила сърдечен удар.

— В устата й имало натъпкани пари, а къщата била преровена. Това не ми прилича на нещастен случай, дявол да го вземе.

— Къщата преровена, а в устата й натъпкани пари? — повтори Мишел и Кинг повдигна вежди.

— Да, сто долара. Пет двайсетачки. Аз я открих. Онази вечер й позвъних по телефона, но тя не отговаряше. Живея на около шейсет километра от Боулингтън. Потеглих с колата. По дяволите! Да я видя така…

Гласът му секна.

— Съжалявам. А аз дори не ви попитах за името.

— Тони. Тони Болдуин.

— Съжалявам, Тони. Посетих майка ти, за да поговорим за убийството на Ритър. Интересуваше ме как точно е станало. Открих, че майка ти е била там през онзи ден и още живее в Боулингтън, затова отидох. Разговарях и с още две бивши камериерки. Мога да ти дам имената. Само това направих, кълна се.