Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Добре, мисля, че ти вярвам. Имаш ли представа кой го е извършил?

— Още не, но от този момент най-важната ми задача е да разбера.

Мишел му благодари, затвори телефона и се обърна към Кинг.

— Пари в устата — каза замислено той.

— Моите пари — жално изрече Мишел. — Дадох й онези пет двайсетачки, защото отговори на въпросите ми.

Кинг разтърка брадата си.

— Добре, мотивът не е бил кражба. Иначе не биха оставили парите. Но са претърсили къщата. Човекът е търсил нещо и вероятно не го е намерил.

— Но парите в устата й… Боже мой, това е зловещо.

— Ами ако го приемем като изявление?

Тя го погледна с любопитство.

— Какво изявление?

— Може би фатално и за двамата. Кой би го направил що този начин.

— За какво говориш?

— Не мога да ти кажа.

— Защо не, по дяволите?

— Защото още не съм го обмислил докрай. Така работя — искам всичко да е изпипано.

Мишел отчаяно вдигна ръце.

— Господи, подлудяваш ме.

— Благодаря. Наистина се старая. — Кинг се загледа през прозореца и след малко пак се обърна. — Добре, това е малко градче и сигурно ще привлечем внимание, особено с толкова много ченгета наоколо. Хайде да се отдалечим и да потърсим къде ще отседнем. Ще изчакаме да се стъмни преди удара.

— Какъв удар?

Той я погледна.

— И аз не съм застрахован срещу носталгия.

Мишел се навъси.

— Вие, адвокатите, никога ли не отговаряте на нормален език?

— Добре, мисля, че е крайно време да посетя хотел „Феърмаунт“. Това вече нормално ли ти звучи?

Приближиха се към хотела изотзад, като внимаваха да вървят плътно до високите дървета. Двамата бяха облечени еднакво и се движеха в синхрон. Изчакаха малко в покрайнините на гората, оглеждайки напред за признаци на човешко присъствие. След като се увериха, че няма никого, те излязоха от сянката и бързо прекосиха пространството между дърветата и телената мрежа около хотела. Изкатериха се по нея и скочиха от другата страна. Единият извади пистолет, после се упътиха покрай задната страна на хотела. Откриха странична врата и бързо разбиха ключалката. След още миг изчезнаха в тъмнината вътре.

Кинг и Мишел паркираха далече от „Феърмаунт“ и минаха останалото разстояние пеш. Когато наближиха сградата, прожекторът на хеликоптера проряза нощното небе и те бързо притичаха под дърветата.

— Наистина е вълнуващо — каза Мишел, когато излязоха от гората и продължиха към хотела. — Нали разбираш, поне веднъж за разнообразие да се прехвърлиш от другата страна на барикадата.

— Да, страхотна тръпка. Помисли си само, сега можех да съм си у дома пред камината с чаша червено вино и книга на Пруст, вместо да тичам из околностите на Боулинггън, Северна Каролина, и да се крия от полицейски хеликоптери.

— Моля те, не ми казвай, че четеш Пруст, докато пиеш вино — възкликна Мишел.

— Е, само ако няма нищо интересно по спортния канал.

Когато наближиха хотела, Кинг вдигна очи към грозната фасада.

— Винаги съм си мислил, че Франк Лойд Райт би могъл да проектира нещо подобно, ако се беше надрусан с хероин.

— Ужасно е — съгласи се Мишел.

— И за да си представиш що за естет беше Клайд Ритър, ще ти кажа, че смяташе хотела за много красив.

Дупката в оградата, през която бе минала Мишел при предишното си посещение, се оказа запушена. Кинг с лека завист проследи как Мишел се изкатери нагоре далеч по-пъргаво, отколкото би успял той в най-добрите си времена. Имаше защо да завижда. Когато дойде негов ред да скочи от другата страна, кракът му се закачи за мрежата и той едва не падна по очи. Без коментар тя му помогна да се изправи и го поведе покрай сградата. Влязоха от същото място, както при първото й посещение.

Мишел извади фенерче, но Кинг предупредително вдигна ръка.

— Изчакай малко. Нали каза, че имало пазач.

— Да, но не го видях наоколо, когато се вмъквах.

Кинг я изгледа странно.

— Доколкото си спомням, каза, че втория път си налетяла на пазача, но първия път не е имало никого.

— Може да е обикалял от другата страна. Вероятно задачата му е само да наблюдава оградата.

— Да, вероятно — каза Кинг. Кимна й да включи фенерчето и двамата се запътиха към фоайето.

— Залата „Джаксън Стената“ е малко по-нататък по коридора — каза Мишел.

— Тъй ли? Аз пък не знаех.

— Извинявай, Шон. Било е толкова отдавна, а аз съвсем наскоро бях тук.

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Просто показвам колко съм невъзпитан.

— Искаш ли да идем там?