Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Просто не разполагам с излишно време или енергия, за да се сърдя на когото и да било. За мен не е чак толкова важно.

Джоун се изправи, сложи си обувките и наметна якето.

— Имаш право, късно е и трябва да си тръгвам. Съжалявам, че смутих за малко твоя чудесен живот. Приеми извиненията ми, задето бях толкова загрижена за теб, та дойдох да видя как я караш.

Докато Джоун крачеше към вратата, Кинг понечи да заговори, поколеба се и накрая въздъхна примирено.

— Твърде много пи, за да караш нощем по тия провинциални пътища. Гостната е на горния етаж вдясно. Има отделна баня, в шкафа ще намериш пижами, а който стане пръв, ще свари кафе.

Тя се завъртя.

— Сериозно ли говориш? Не си длъжен да ме каниш.

— Повярвай ми, знам много добре. Не бива да те каня. Е, хайде, утре сутрин пак ще се видим.

Тя го изгледа с изражение, което говореше красноречиво: „Сигурен ли си, че няма да ме посетиш преди утрото?“

Кинг се завъртя и тръгна към другата стая.

— Къде отиваш? — попита Джоун.

— Имам да свърша малко работа. Приятни сънища.

Джоун излезе да си вземе пътната чанта от колата. Когато се върна, от Кинг нямаше и следа. Спалнята му навярно беше в дъното на коридора. Тя тихичко пристъпи натам и надникна. Вътре беше тъмно. И пусто. Джоун бавно се качи в своята стая и затвори вратата.

Ръцете и краката на Мишел Максуел се движеха с максимална мощ, поне според по-умереното ниво на натоварване, което бе възприела, след като напусна олимпийския отбор. Лодката й разсичаше водите на река Потомак, а слънцето изгряваше над хоризонта и вече натежалият въздух подсказваше, че денят няма да е тъй хладен като утрото. Тук, в Джорджтаун, бе започнала нейната кариера в гребния спорт. Мускулестите й бедра и рамене изгаряха от усилието. Беше задминала всички други лодки, каяци и платноходки по реката, включително и една моторница с мощен двигател.

Тя наближи един от многото хангари за лодки по брега край Джорджтаун, прегъна се и си наложи да диша дълбоко и бавно. Ендорфините изпълваха кръвта й и пораждаха приятно опиянение.

Половин час по-късно Мишел пътуваше с джипа си обратно към хотела близо до Тайсънс Корнър, Вирджиния, където се бе пренесла. В този все още ранен час движението бе спокойно — тоест относително спокойно за една област, където обикновено магистралите се задръстваха още в пет сутринта. След като стигна в хотела, Мишел си взе душ и се облече с тениска и боксерки. Чувстваше се великолепно без неудобни обувки и чорапи и най-вече без кобур, който да протрива кожата й. Разкърши се, разтри уморените си крака, после поръча да й донесат закуска и наметна халата си. Докато закусваше палачинки, портокалов сок и кафе, тя включи телевизора и започна да сменя каналите, търсейки новини за изчезването на Бруно. Ирония на съдбата — през онзи ден тя бе шеф на охраната му, а сега трябваше да получава новини за разследването от Си Ен Ен. Задържа се на един от каналите, когато зърна мъж, който й се стори познат. Човекът беше в Райтсбърг, Вирджиния, обкръжен от новинарски екипи, и това очевидно не му харесваше.

Трябваха й няколко секунди, за да си припомни името. Човекът се казваше Шон Кинг. Тя бе постъпила в тайните служби около година след убийството на Ритър. Мишел така и не узна какво е станало с Шон Кинг, а и нямаше причини да се интересува. Но сега, докато слушаше съобщението за убийството на Хауард Дженингс, постепенно я обзе желание да научи повече. Донякъде причината бе чисто физическа. Кинг беше много красив мъж — висок, с отлично телосложение и късо подстригана коса, вече силно прошарена на слепоочията. Тя пресметна, че сега трябва да е на около четирийсет и пет години. Имаше лице, на което отиват бръчки; те му добавяха привлекателност, каквато едва ли бе притежавал на двайсет или трийсет години, когато навярно бе изглеждал сладникав красавец. Но не красивите черти я заинтригуваха най-силно. Докато слушаше оскъдните подробности за смъртта на Дженингс, усети нещо особено около това убийство — нещо, което не беше наред, макар че сама не можеше да посочи точно какво.

Тя разгърна броя на „Уошингтън Поуст“, доставен в хотелската й стая, и като прегледа набързо страниците, откри кратка, но съдържателна статия за убийството. В текста имаше и факти за миналото на Кинг, за провала с Ритър и последиците от него. Когато изчете материала и отново погледна мъжа на екрана, тя изведнъж почувства някаква мощна, дълбока връзка с него. И двамата бяха допуснали професионални грешки, за които си плащаха скъпо. Изглежда, Кинг бе успял коренно да преустрои живота си. Мишел се запита дали след време би могла да се похвали макар и с далеч по-скромна победа.