Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Моля ви, моля ви, не ме удряйте.

— Няма да ви ударя. Дошъл съм да помогна.

Бруно слисано го погледна.

— Кой сте вие?

Кинг понечи да каже нещо, но млъкна. Как можеше да обясни?

— Аз съм вашият агент от тайните служби — каза накрая той.

За негова изненада Бруно веднага прие думите му за чиста монета.

— Какво става? — попита той. — Къде сме.

— В хотел. И ще се случи нещо, но не знам точно какво.

— Къде са останалите ви хора?

Кинг го погледна безизразно.

— И аз бих искал да знам… сър.

Положението бе повече от безумно, но какво друго можеше да направи? А трябваше да признае, че навиците му на агент се завърнаха по-лесно, отколкото предполагаше.

Бруно видя изхода от залата.

— Не може ли просто да си тръгнем?

— Ммм… не, не би било добра идея.

Кинг видя как стрелката на часовника прескочи на 10:29. Преди осем години Ритър стоеше пред него, за да общува с тълпата. Сега Кинг нямаше да допусне същата грешка. Той поведе Бруно към въжето.

— Искам да стоите зад мен. Каквото и да се случи, стойте зад мен.

— Да, непременно.

Всъщност Кинг не искаше нищо друго, освен да се отдръпне назад. След толкова години ето че пак се връщаше към същата проклета роля на жив щит.

Той извади пистолета от джоба си. Ако патроните не бяха истински, нямаше никакъв шанс. Огледа кадифеното въже. Направи крачка напред. Вече беше само на няколко сантиметра от него — по ирония на съдбата се намираше точно там, където стоеше Ритър, когато Рамзи го застреля. Когато стрелката прескочи на десет и половина, Кинг зареди патрон в цевта.

— Хайде, давайте бебетата за целувки — промърмори той. — Доведете ги всичките.

Мишел надникна иззад ъгъла и видя човека, застанал пред входа на залата „Джаксън Стената“. Беше въоръжен с пушка и пистолет и изглеждаше същият, който се преструваше на полицейски снайперист върху дървото, преди да се присъедини към Паркс в опита да я убият. Тя не виждаше лицето му ясно, но предположи, че е Симънс. В такъв случай Мишел имаше известно предимство. Дали да изскочи и да му заповяда да вдигне ръце? Той би могъл да стреля и с малко късмет да я улучи. А тя не знаеше къде е Паркс. Можеше да се спотайва някъде наблизо. Сетне видя как часовият погледна часовника си и се усмихна. Това можеше да означава само едно.

Тя се хвърли напред, насочила пистолета към гърдите на противника. Заповяда му да вдигне ръце, но леко промени подхода, като стреля още в момента на вика. Куршумите го улучиха право в гърдите; той изкрещя и се строполи. Мишел продължи да тича, стигна до падналия мъж, ритна оръжието му настрани, коленичи и опипа за пулс. В този момент тежкият му ботуш излетя нагоре, улучи я в рамото и Мишел отлетя назад, изпускайки пистолета.

Човекът с усилие се изправи, притискайки длан към гърдите си. Как бе възможно това? Нали го беше простреляла? Тя веднага си отговори сама, докато се мъчеше да стане. Бронирана жилетка. Хвърли се към пистолета, но противникът стори същото. Двамата се блъснаха един в друг и той преметна лакът около шията й.

— Този път ще умреш, кучко — изсъска гласът му в ухото й.

Беше същият, който се опита да я убие в джипа.

Мишел не можеше да се мери с него по сила, затова реши да използва предимството си. Заби лакът отляво в ребрата му, където предполагаше, че го е улучила онази нощ. Човекът изстена, разхлаби хватката и падна на колене. Ритайки с крака, тя отскочи от него, плъзна се по пода и затърси пипнешком пистолета. Докато пръстите й се стягаха около дръжката, Мишел завъртя глава и видя как Симънс се изправя и вади нож от колана си.

Тя се прицели, стреля и куршумът го улучи право в челото. Пропълзя към него. Докато гледаше мъртвото тяло, изведнъж й хрумна идея. Беше невероятно рискована, но можеше и да успее.

Точно в 10:31 Кинг осъзна, че има сериозен проблем, или по-точно още един сериозен проблем наред с досегашните. Озърна се към асансьора. Ако настоящето бе обвързано с миналото, нещо трябваше да се случи с този асансьор. Проблемът бе, че ако вратата изведнъж се отвореше, а Кинг не извърнеше глава да види какво става, двамата с Бруно можеха да бъдат нападнати от онази посока. Представи си как Сидни Морс го гледа да се мъчи над тази дилема и се превива от смях.

Докато стрелките пълзяха към съдбоносната минута, Кинг посегна назад и сграбчи Бруно.

— Когато ви кажа да легнете — прошепна напрегнато той, — лягайте незабавно!

Кинг сякаш виждаше всяко потръпване на часовника, докато стрелката наближаваше 10:32. Приготви се за стрелба. Помисли си дали да не стреля, за да види какви са патроните, но Морс можеше да е заредил един истински патрон и така щеше да го изхаби. Морс несъмнено бе помислил и за това.