Дейвид Балдачи - Игра на часове

Силвия се ръкува с Мишел и тръгна обратно.

Докато тя се отдалечаваше, Мишел каза:

— Бях останала с впечатление, че сте излизали отдавна.

— Така е. Мина повече от година.

— Но тя май си мисли, че още не сте приключили.

— Сърдечно благодаря за догадката. Може би скоро ще предложиш и да ми гледаш на ръка. Готова ли си да тръгваме? Или искаш да си довършиш кроса?

— Благодаря, стигат ми вълненията за днес.

Докато минаваха край трупа, Кинг спря и се загледа в ръката, която продължаваше да сочи небето. Лицето му изведнъж се напрегна.

— Какво има? — попита Мишел.

— Часовникът — каза той.

Тя се вгледа и забеляза, че стрелките сочат един часа. Часовникът изглеждаше спрял.

— Какво му е на часовника?

— Мишел, това е „Зодиак“.

— „Зодиак“?

— Нещо ми подсказва, че пак ще се сблъскаме с този убиец — каза Кинг.

Уединената скала над едно от основните разклонения на дългото петдесет километра езеро Кардинал отдавна бе станала за юношите от Райтсбърг любимо място, където се събираха за множество дейности, които родителите им едва ли биха одобрили. Тази нощ от облачното небе валеше дъжд, вятърът разтърсваше клоните на дърветата и върху скалната площадка имаше само една спряла кола, но въпреки всичко двамата в нея проявяваха завидно усърдие.

Девойката вече беше гола, а бельото и роклята й лежаха грижливо сгънати до обувките на задната седалка. Младежът трескаво се мъчеше да изхлузи ризата над главата си, докато момичето разкопчаваше панталоните му; теснотията усложняваше тази задача. Най-сетне ризата поддаде и приблизително по същото време панталоните бяха смъкнати от задъханата млада дама, за която очевидно търпението не представляваше добродетел при дадените обстоятелства.

След като си сложи презерватив, младежът се измести към средата на предната седалка, а приятелката му го възседна с лице към него. Прозорците на купето започваха да се замъгляват. Младежът се загледа над рамото на момичето през предното стъкло, после дишането му се ускори и той затвори очи. Беше му за пръв път, но партньорката му изглеждаше доста по-опитна. Мечтаеше за този миг поне от две години, докато напорът на хормоните се засилваше до непоносима степен. Той се усмихна, докато момичето стенеше и се люшкаше върху него.

После отвори очи и престана да се усмихва.

Силуетът с черната качулка го гледаше втренчено през запотеното предно стъкло. Като през мъгла видя как пушката се надига. Понечи да отметне момичето настрани, разчитайки инстинктивно да подкара колата и да избяга. Но не успя. Стъклото избухна навътре. Ударът на едрите сачми повали партньорката му върху него, но тялото й го защити. Главата на момичето се стовари върху носа му и той едва не загуби съзнание. Облян в кръв, но все още без сериозна рана, младежът притисна мъртвото тяло към гърдите си като малко дете, вярващо, че вълшебното одеяло ще го защити от нощните страшилища. Искаше да изкрещи, но не можеше. Най-сетне пусна момичето и се плъзна зад волана. Движенията му бяха тромави, умът му замъглен. Не осъзнаваше, че страда от тежък шок, че бързото вдигане и падане на кръвното налягане подлага тялото му на натоварвания, за каквито не е създадено.

Посегна да завърти ключа на таблото, когато лявата врата се отвори и той отново зърна черната качулка. Пред безпомощния му поглед цевта на пушката се завъртя насреща като най-смъртоносната змия на света. Младежът започна да умолява, после се разплака. От разбития му нос шуртеше кръв. Отдръпна се назад от убиеца, докато се блъсна в трупа на момичето.

— Моля ви! — изхленчи той. — Не, господи, не!

Деветте едри сачми го улучиха в черепа със силата на огромен чук и той рухна до мъртвото момиче. Макар че отзад бе станало на пихтия, отпред тялото й изглеждаше незасегнато. Ако я видеше просната по гръб, човек трудно би определил как е убита. Причината за смъртта на приятеля й беше далеч по-очевидна — той просто нямаше лице.

Убиецът подпря пушката от дясната страна на колата, отвори вратата и посегна навътре. Сложи часовник върху китката на младежа и намести ръката му върху таблото, после я заклещи между таблото и вратата. След това се зае с часовника на момичето. Свали от пръста й евтин аметистов пръстен и го прибра в джоба си. От врата на младежа взе медальон с лика на свети Кристофър и също го пъхна в джоба си.

Накрая изрече над трупа на момчето:

— Съжалявам. Не носиш лична вина, но си част от първородния грях. Не умираш напразно. Ти помогна да се поправи една отдавнашна злина. Нека това да те утеши.