Дейвид Балдачи - Игра на часове

Тя спря и най-сетне засече източника на звука — долиташе отдясно, иззад могилката пред нея. Ускорено дишане, трескав тропот и пукот на съчки. Който и да бе тичащият, след броени секунди трябваше да изскочи иззад камарата пръст и камъни.

Мишел свали предпазителя и зае позиция зад един стар дъб. Надяваше се човекът да е обикновен любител на бягането и изобщо да не забележи присъствието й. Шумолене на камъчета и буци пръст по отвъдния склон подсказа, че източникът на суматохата е вече съвсем близо. Мишел се напрегна и стисна с две ръце дръжката на пистолета, готова при необходимост да забие куршум в челото на противника.

Едно хлапе изхвръкна над върха на могилката, увисна за миг във въздуха, после с писък се запремята по надолнището. Още преди да достигне подножието, горе изникна друго, малко по-голямо момче. То обаче навреме намали скоростта, приклекна, плъзна се надолу и спря до приятеля си.

Мишел би сметнала, че хлапетата просто щуреят, ако не бе зърнала изражението на ужас, изписано и по двете лица. По-малкото хълцаше и лицето му беше омазано с кал и сълзи. По-голямото хвана яката на ризата му, вдигна го на крака и двамата продължиха да бягат. Лицата им бяха потъмнели от нахлулата кръв.

Мишел прибра пистолета, излезе иззад дървото и вдигна ръка.

— Спрете, момчета!

Те изкрещяха и стремително се шмугнаха от двете й страни. Тя се завъртя, посегна да сграбчи едното, но не успя. Извика след тях:

— Какво става? Искам да ви помогна!

За момент се запита дали да не хукне след тях, но въпреки олимпийското си минало не бе сигурна, че ще догони двете момчета, чиито нозе ги носеха главоломно, тласкани от страха. Завъртя се и погледна към върха на могилката. Какво можеше да ги е изплашило толкова? Или кой , бързо се поправи тя. Отново хвърли поглед след бягащите хлапета, после се завъртя и предпазливо се заизкачва натам, откъдето бяха дошли. Добре , работата почва да става малко рискована. Запита се дали да не използва мобилния си телефон, за да потърси помощ, но реши първо да провери. Не искаше да повика полиция само за да открият после, че момчетата са били изплашени от мечка.

От върха Мишел лесно откри следата на бегълците.

Спусна се по тясната пътека, издълбана от трескавите им стъпки. Тя продължаваше около трийсет метра, после извеждаше на малка поляна. Оттам следата ставаше по-неясна, но сетне Мишел забеляза парче плат, провиснало от най-ниския клон на храст кучешки дрян, и продължи навътре в гората. След още петнайсет метра излезе на нова поляна, този път по-голяма, където имаше останки от изгасен лагерен огън.

Зачуди се дали наистина хлапетата не са лагерували тук, преди да ги подплаши някое животно. От друга страна обаче, те не носеха никакви туристически принадлежности, не ги бяха оставили и на поляната. А пепелта не изглеждаше чак толкова прясна. Не, има нещо друго.

След миг вятърът духна от друга посока и миризмата нахлу дълбоко в ноздрите й. Тя се задави и на свой ред усети как я обзема паника. Не за пръв път се срещаше с този типичен мирис.

Мирис на гниеща плът. Човешка плът!

Мишел дръпна памучната фланелка пред носа и устата си, опитвайки се да измести вонята на разложено тяло с острата миризма на собствената си пот. Тръгна по края на поляната. След като бе изминала около една трета от обиколката, тя откри трупа. От храсталака край поляната стърчеше ръка, сякаш мъртвата жена махаше за поздрав или по-скоро за сбогом. Дори от това разстояние Мишел забеляза, че на места зеленикава кожа се е отделила от костите. Заобиколи откъм посоката на вятъра и дълбоко си пое дъх.

Стискайки здраво пистолета, тя продължи да оглежда тялото. Макар вонята, потъмнялата плът и отделената кожа да издаваха, че жената отдавна е мъртва, не бе изключено скоро да е изхвърлена тук и убиецът да се спотайва наблизо. Мишел нямаше желание да сподели съдбата й.

Слънчевите лъчи се отразяваха от нещо върху китката на жената. Мишел пристъпи по-близо и видя, че е часовник. Погледна своя — беше два и половина след пладне. Тя клекна, забила нос в сгъвката на лакътя си. Набра номера на полицията и спокойно обясни на дежурния какво е открила и къде се намира. После позвъни на Шон Кинг.

— Познаваш ли я? — попита той.

— Не ми се вярва и собствената й майка да я познае, Шон.

— Идвам — каза Кинг. — Само бъди нащрек. Който и да го е извършил, може да се върне да се порадва на стореното. И… още нещо, Мишел.

— Да?