Дейвид Балдачи - Игра на часове

Едно бяло птиче перо.

След секунди неизвестният изхвръкна през задния изход, изтича надолу по стъпалата, стигна до паркинга, седна в колата си и с пълна скорост се отдалечи от болницата.

Предстоеше му да напише и изпрати писмо.

Само десет минути след отдалечаването на колата една от машините в стаята на Боби Батъл нададе тревожен звън, почти веднага я последва и втора. За броени секунди всички прибори избухнаха в хаос от предупредителни сигнали.

Сестрите нахълтаха в стаята. Минута по-късно бе обявена тревога и опитният екип от интензивното отделение се втурна на помощ. Напразно. В 22:23 часа Боби Е. Лий Батъл бе обявен за мъртъв.

Отначало се смяташе, че Батъл просто не е издържал на вторичните поражения от инсулта. Бялото перо, оставено от убиеца върху гърдите му, бе паднало на пода незабелязано, докато медицинският, екип се мъчеше да го върне към живот. Когато по-късно един санитар откри перото, човекът го сложи на масата до леглото на мъртвеца, предполагайки, че е излязло от някоя възглавница. Часовникът, пристегнат от убиеца около китката на Батъл, бе закрит от венозните тръби и лепенките с указания за предписаните лекарства. Отчаяната и гневна Реми Батъл влизаше и излизаше, без да забележи часовника или перото. Едва когато една сестра спомена за перото, хората почнаха да си задават въпроси. То не можеше да идва от болнична възглавница, тъй като в тези възглавници нямаше перушина. Освен това бързата и неочаквана промяна в състоянието на Батъл беше озадачаваща и определено налагаше по-задълбочено разследване.

Но едва някъде около три след полунощ, когато се готвеха да преместят трупа на Батъл в болничната морга, часовникът най-сетне бе забелязан върху китката на мъртвеца, предизвиквайки по-внимателен преглед на тялото, а след това и на венозните системи. Точно тогава лекуващият лекар видя дупката от игла в найлоновия плик.

— Мили боже — едва избъбри той.

Тод Уилямс бе вдигнат от леглото и по пътя към болницата се обади на Кинг, който от своя страна позвъни на Мишел. Тримата пристигнаха почти по едно и също време. С изненада завариха в болницата Чип Бейли. Уилямс набързо запозна Кинг и Мишел с агента от ФБР.

— Отседнал съм в един мотел наблизо и бях включил радиостанцията си на полицейската честота — обясни Бейли. — Дявол да го вземе, Тод, ти май си докарал в болницата цялата си полиция.

— Това е Боби Батъл — рязко отвърна Уилямс. — Един от най-видните ни граждани.

Кинг мълчаливо довърши недоизречената му мисъл. А сега ще изпиташ пълния гняв на вдовицата.

Болничният персонал ги придружи до стаята на Батъл. Мъртвецът лежеше там, все още свързан с венозните системи и с тръба в гърлото, макар че всички поддържащи системи и монитори бяха изключени — вече никой не се нуждаеше от писукането и показанията им. Без да иска, Мишел непрестанно се озърташе към Батъл, за когото бе слушала много, но сега виждаше за пръв път. Не само поради смъртта си, но и по някаква друга неизвестна причина той изглеждаше също тъй интригуващ, както и приживе.

Старшата сестра и лекуващият лекар изложиха накратко какво са открили относно перото, часовника и пробития найлонов плик.

— Твърде необичайно — каза накрая лекарят. Едва ли някой би могъл да даде по-мека оценка на станалото.

— Сигурни сме, че не всяка вечер имате подобни произшествия — отвърна Кинг.

Уилямс огледа часовника.

— Не е „Зодиак“ — сподели той тихо с Мишел и Кинг. — Но показва точно пет и коронката е изтеглена.

Когато Тод Уилямс показа птичето перо на Чип Бейли, агентът видимо трепна, но премълча, докато лекарят и сестрата напуснаха стаята.

— Мери Мартин Спек — каза им той, след като останаха сами. — Медицинска сестра, по прякор Флорънс Найтингейл. За десет години е убила двайсет и трима пациенти в шест щата. Сега излежава доживотна присъда във федерален затвор в Джорджия. Вместо визитна картичка използвала бяло перо. Твърдяла, че върши Божието дело.

— Значи можем да очакваме ново писмо — каза Кинг.

— Още не сме получили онова за Хинсън — оплака се Уилямс. — Откъде-накъде точно Боби Батъл? Защо му е на убиеца да го добавя към списъка? Адски риск е поел, влизайки тук.

Но както скоро узнаха след нов разговор със старшата сестра, влизането през задната врата не беше толкова трудно, колкото си мислеха отначало. Кодът се оказа прост, 4-3-2-1, и не бе сменян от години. Мнозина в болницата го знаеха, а навярно бяха споделили и с външни лица.