Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Откога работите тук? — попита Кинг.

Кайл го изгледа подозрително.

— Има ли значение?

— Просто питах — отвърна Кинг.

— Предпочитам да не се разпростирам на лични теми — отсече Кайл.

— Бас държа, че сте учили във Вирджинския университет, нали? — попита Мишел. Тя се усмихна, пристъпи по-близо и добави: — Страхотно учебно заведение.

Кинг гледаше с развеселена физиономия как партньорката му прилага своите „женски хитрини“, за да изкопчи сведения от Кайл. Рядко го правеше, но Кинг знаеше, че методът е безпогрешен. Кайл едва ли можеше да сподели нещо съществено, но все пак беше полезно да разполагат с информация за всички участници в разследването.

Кайл веднага насочи цялото си внимание към Мишел.

— Завърших сред първенците на курса — гордо обяви той. — Исках да остана в щата, затова работих няколко години в болницата на Вирджинския университет, после станах асистент в онкологичната клиника. По някое време обаче ме уволниха и сметките почнаха да се трупат. Точно тогава тук се откри свободно място. И ето ме в моргата. Слава богу — саркастично добави той.

— Не всеки би се справил с такава професия — каза Мишел.

— Да, така е — самодоволно заяви Кайл. — Освен това съм личен асистент в кабинета на доктор Диас. Тя е там в момента, приема пациенти. Всъщност ме нае и на двете места. Понякога се чувствам като жонгльор с това търчане напред-назад, но поне двете служби са свързани. А по тия места не са чести смъртните случаи, налагащи аутопсия. Само че положението може да се промени, нали? Изведнъж ни се струпа толкова много. Райтсбърг расте не на шега. Да, драга.

И при тия думи Кайл се усмихна.

Докато вървяха след него, Мишел, Уилямс и Кинг си размениха презрителни погледи.

Кабинетът на Силвия се оказа точно такъв, какъвто си го представяше Мишел. Много чист и спретнат, украсен с вкус, поне доколкото е възможно за морга, с усет за женско докосване, което донякъде разсейваше студената антисептична атмосфера, властваща навсякъде другаде из сградата. На закачалката до вратата висяха дамски жакет, грамадна чанта и шапка. Отстрани на пода бяха оставени чифт обувки с високи токчета.

— Много е особена.

Мишел се озърна и видя, че Кайл се усмихва.

— Приемната за пациенти е същата. А шефката не обича да работи в залата за аутопсии, макар че мястото не е много стерилно — всъщност доста е мръсничко. Имаме съблекалня, където си слагаме престилките и защитните очила, но понякога ми се струва, че би предпочела да се преоблича тук, за да не замърси уликите. Мене ако питате, само си трови живота.

— Напротив, за мен е много приятно да чуя, че все още има хора, отдадени на професията си — сухо каза Кинг.

Докато Кайл висеше край вратата, очаквайки шефката си, Мишел плъзна поглед из стаята. На рафта зад бюрото на, Силвия имаше няколко снимки на мъж — сам или със Силвия. Тя взе една и с въпросителна физиономия я показа на Кинг.

— Това е Джордж Диас, покойният й съпруг — обясни той.

— И все още държи негови снимки в кабинета си?

— Навярно много го е обичала.

— А защо вече не се срещаш с нея? — шеговито подхвърли Мишел. — Скарахте ли се?

— Ти си ми делови партньор, а не психоаналитик — отвърна той.

Миг след като Мишел върна снимката на място, Силвия се появи на прага.

— Благодаря, Кайл — каза отсечено тя.

— Моля — кимна той и излезе заедно с високомерната си усмивка.

— Твоят асистент винаги ли си е такъв или само пред нас? — попита Кинг.

Силвия свати лабораторната си престилка и я остави на закачалката. Мишел огледа внимателно новодошлата. Малко по-слаба от средното, тя беше облечена с черен панталон и бяла ленена блуза. Не носеше накити, вероятно заради работата си. Имаше гладка кожа, осеяна със ситни лунички. Червената й коса, събрана отзад на кок, разкриваше идеално оформени уши и дълга, стройна шия. Дълбока бръчка прорязваше челото й; изглеждаше разтревожена, докато сядаше зад бюрото си.

— Кайл наскоро навърши трийсет и всъщност не му се иска да бъде тук.

— Сигурно е трудно да впечатляваш жени в баровете с реплики от рода на „Ела да ти покажа няколко страхотни трупа“ — подхвърли Мишел.

— Мисля, че Кайл мечтае да стане световноизвестен рок певец — каза Силвия.

— Да, заедно с поне още двайсетина милиона други младежи — каза Кинг. — Трябва да го преодолее. Аз се справих, когато бях на седемнайсет.

Силвия огледа документите върху бюрото си, подписа ги, затвори папката, разкърши рамене и се прозя.