Дейвид Балдачи - Игра на часове

Мъжът слезе от фолксвагена, приведе се през отворения страничен прозорец на пикапа и се усмихна на бебето, което загука и отвърна на усмивката. В колата цареше безпорядък. Навярно същото беше и в къщата на жената. Ако имаха алармена система, вероятно никога не я включваха. И сигурно забравяха да заключват вратите и прозорците. Истинско чудо беше, че престъпността в страната не е скочила до небесата, след като милиони идиоти като нея крачеха слепешком през живота.

На задната седалка лежеше учебник по алгебра — без съмнение захвърлен там от сина. До него мъжът забеляза детска книжка с картинки, значи имаше поне още едно дете. Изводът се потвърждаваше и от чифт зацапани със зелено маратонки под задната седалка; по размер изглеждаха като за пет-шестгодишно момче.

Човекът погледна дясната предна седалка. Ето: списание „Пийпъл“. Той надигна глава. Жената току-що бе оставила количката на редицата и сега разговаряше с някаква позната, излязла от магазина. Мъжът посегна и придърпа списанието. Отзад бе залепено етикетче с име и домашен адрес. Колкото до домашния телефон, мъжът вече го имаше. Сякаш за негово удобство жената бе сложила отстрани на стъклото надпис „Продава се“ с телефонния си номер.

Още един успех. Ключовете висяха на таблото. Мъжът подбра онези, които трябваше да са от дома й, притисна ги върху топка маджун и бързо взе отпечатъци. Влизането с взлом е много по-лесно, когато можеш да прескочиш „взлома“.

И последна печалба: мобилният й телефон бе оставен в гнездото върху таблото. Той пак се озърна. Жената продължаваше да бъбри. Ако имаше такова желание, мъжът можеше преспокойно да убие бебето, да открадне покупките и да подпали колата, а жената щеше да усети едва когато наоколо гръмнат писъци и пламъците лумнат до небесата. Той се огледа. Хората бяха твърде заети, за да му обърнат внимание.

Грабна телефона, натисна бутона за главното меню и откри номера. После влезе в телефонния указател, извади от джоба си дигитален фотоапарат колкото пръста си и започна да снима екран след екран, докато не приключи с всички имена и телефони от списъка. Върна телефона на място, помаха на бебето и се прибра в колата си.

Седна и обмисли резултатите. Разполагаше с нейното име, домашния й адрес и факта, че е омъжена и има поне три деца. Списанието беше адресирано до Джийн и Харолд Робинсън. Освен това имаше номера на домашния и мобилния й телефон, имената на множество важни за нея хора, както и отпечатък от ключовете й.

Вече е моя заедно с чудесното си семейство.

Жената се върна във вана и потегли. Той проследи с поглед как тя ускорява и излиза от паркинга, без изобщо да подозира, че само за няколко кратки минути се е сдобила с нов близък познат. Мъжът помаха с ръка на нищо неподозиращата майка на футболиста. Ако късметът ти изневери, може пак да се видим.

Той погледна часовника си. Три потенциални обекта за по-малко от двайсет минути. Вдъхна дълбоко свежия въздух на процъфтяващото градче Райтсбърг, преживяло наскоро три последователни жестоки убийства.

Е, още нищо не бяха видели.

Райтсбъргската морга се намираше на тиха сенчеста улица на около три километра от центъра. Заемаше част от малка едноетажна сграда, построена от тухли и стъкло, а отпред се разстилаха терасирани цветни лехи, разцъфтели буйно след неотдавнашните дъждове. Отвън не личеше какво е приютила сградата. Случайният минувач едва ли би се досетил, че точно тук идват мъртъвците, за да бъдат разрязани и проучени в търсене на причината за смъртта им. До самата морга имаше голяма табела, обявяваща, че там е и медицинската практика на доктор Силвия Диас.

Кинг спря лексуса на паркинга и двамата с Мишел слязоха от колата. След миг до тях се приближи полицейски автомобил и Тод Уилямс с усилие измъкна отвътре едрото си тяло. Изглеждаше много нещастен, докато оправяше униформената риза и кобура си.

— Хайде да приключваме — изръмжа той и се втурна навътре.

— Какво му става? — прошепна Мишел.

— Не — знам, но ми се струва, че не обича да гледа трупове.

В приемната попитаха за доктор Силвия Диас. Секретарката се обади по телефона и след малко пред тях изникна строен мъж с очила и козя брадичка на възраст около трийсет години, облечен с лекарска престилка. Представи се като Кайл Монтгомъри, асистент на Силвия.

— Тя тъкмо привършва — каза той с безизразен глас, макар че очите му се разшириха, когато зърна изящната фигура на Мишел. — Поръча да ви отведа в кабинета й.