Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Къде отиваш?

— След провала с Виджи трябва да си опитам късмета с Чамп — отвърна тя. — Но първо трябва да се преоблека. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Впечатлен съм от решителността ти да стигнеш докрай, за да узнаеш истината — поклати глава Шон.

— Ще бъдеш още по-впечатлен, когато усетиш крака ми в зъбите си! — гневно го изгледа тя.

— Добре — кимна той. — Докато съблазняваш най-великия ум на света, аз ще пообиколя и ще потърся някой очевидец на събитията, свързани с убийството на Лен Райвест. А ако ми остане време, ще потърся и тайната стая на замъка.

— Нали ти казах, че вече го направих. Питах и Виджи.

— Втори поглед никога не е излишен.

Два часа по-късно Шон приключи проучванията си без абсолютно никакъв резултат. Никой нищо не беше видял, никой нищо не беше чул. Озадачен и доста разочарован, той се насочи към ресторанта с намерението да хапне нещо. В единия ъгъл на голямата зала Виджи се хранеше в компанията на няколко деца. Алиша седеше сама в противоположния край. Армия от сервитьори чевръсто обслужваше изгладнелите гении.

Той седна при Алиша, поръча си вечеря и небрежно подметна:

— Да сте разлагали някои сложни числа напоследък?

— Приятно ми е да разбера, че се забавляваш — намръщено отвърна тя. — Къде се изгуби партньорката ти? Сутринта успя да разстрои детето, а след това изчезна. Трябва да подчертая, че когато ви наех, очаквах по-други резултати от вас.

— Работата е там, че не ти ни нае , Алиша — приведе се над масата той. — Ние работим по договор с фирма, която е притежание на собствениците на Бабидж Таун, които и да са те. Задачата ни е да разкрием убийците на Мънк Тюринг.

— Задача, която до този момент търпи пълен провал — сухо отбеляза тя.

— Хората, които убиват себеподобните си, обикновено вземат всички мерки да не бъдат разкрити.

— Много успокоително!

— Чух, че сеансът на Виджи с доктор Барнс е протекъл успешно.

— Да, ако приемаш за успех факта, че тя си излезе някъде по средата.

— А какво стана с кодовете и кръвта? Нали това бяха думите на Виджи?

Алиша нервно заопипва чашата с чай.

— Никога досега не съм я чувала да използва тези думи. Признавам, че ми прозвучаха страшно.

— И нямаш идея какво се крие зад тях, така ли?

— Нямам. Барнс вече ми зададе този въпрос.

— Стига, Алиша! Ти притежаваш аналитичен ум, използвай го!

— Кодове колкото щеш — въздъхна тя. — Дали Мънк е научил детето как се съставят? Може би. Дали са общували посредством свой код? Възможно е. Но как се дешифрира код, за който нямаш никаква представа? Дай ми някакъв пример в това отношение, за да мога да ти помогна.

— Какво ще кажеш за думата „кръв“?

— Нямам представа, освен ако не го свържа с начина, по който Мънк загуби живота си.

— Правилно. Но той все още е бил жив, когато го е използвал.

— Виджи е крайно нестабилно и емоционално дете, склонно да преувеличава, с внезапни промени в настроението. Не съм сигурна, че е разумно да градим хипотези върху няколко изречени от нея думи.

— Ако имаш други идеи, Алиша, готов съм да ги чуя.

— Не забравяй, че все пак съм тук, за да върша определена работа.

— Чамп знае ли на кого принадлежи Бабидж Таун?

— Не мога да кажа. Знам, че всеки месец изчезва за по няколко дни, може би да се срещне със собствениците.

— Интересно. С какво пътува? С кола или със самолет?

— Лети с частния си самолет.

— Така ли? А къде го държи?

— На частно летище на осем километра оттук.

— Сигурно е много приятно да имаш свой самолет.

— Всъщност не съм сигурна, че е негов.

Шон замълча и замислено проследи с поглед една от сервитьорките, натоварена с тежка табла с храна. После изведнъж разбра. Въпросът, който задаваше, беше погрешен. Скочи и се втурна към изхода, без дори да погледне смаяната Алиша.

Мишел избра черни, тясно прилепнали джинси, сандали и широка бяла блуза. Остави двете горни копчета разкопчани. Нямаше къса пола, а за високи токчета не можеше и да помисли. Откри Чамп в кабинета му. Ученият почти припадна, като я видя да отваря вратата без предупреждение, но бързо се съвзе и прие да я разведе из Барака № 2. По време на обиколката тя подхвърляше кратки одобрителни възклицания, особено когато ставаше въпрос за „изключително важната“ работа, за която отговаряше Чамп. В един момент се облегна на рамото му, уж за да огледа по-добре прототипа на машината на Тюринг, и усети тръпката, която пробяга по тялото на горкия човечец. Усмихна се вътрешно. Колко са лесни мъжете, включително и гениите. И колко са глупави!