Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Ако ви хванат, мога да бъда в помощ на адвокатите, които ще пледират за невменяемостта ви — намусено отвърна Хорейшо.

— Е, винаги е добре да имаме избор, нали? — усмихна се Шон.

— Нима не си даваш сметка, че рискувате да ви убият? — втренчи се в него Хорейшо.

— Какво толкова? — сви рамене Шон. — Правили сме го през по-голямата част от съзнателния си живот.

— След известно време всичко се превръща във въпрос на инстинкт — добави Мишел.

Хорейшо забеляза погледите, които двамата си размениха. Бяха погледи на хора, за които рискът е неразделна част от работата.

— Виджи знае нещо — въздъхна той. — Ако разгадаем какво се крие зад „кодове и кръв“, може би ще си изясним нещата, без да рискувате живота си зад проклетата ограда.

— Добрият следовател е длъжен да провери всички следи, защото повечето от тях се оказват фалшиви. Нашата работа прилича малко на кръстословица. Човек трябва да я реши изцяло, за да стигне до верния отговор. Но в момента вниманието ми е насочено към територията отвъд реката.

— Междувременно аз бих могла да проверя Чамп — предложи Мишел.

— А аз ще поговоря с Алиша — добави Шон.

— Каква е метеорологичната прогноза за събота вечер? — погледна го тя.

— Хладно и облачно.

— Имаме достатъчно време да се подготвим. Ще ни трябва специално оборудване.

— Вече го изисках — каза Шон.

— И Джоун не ти зададе никакви въпроси?

— Не се обърнах към нея, защото й нямам доверие за такива неща.

— Изобщо не искам да ви слушам! — простена Хорейшо и покри ушите си с длани. — Вече ме направихте свой съучастник!

— Не се тревожи. Нали ти казах, че няма да те издадем, ако случайно ни хванат? — По лицето на Шон се разля широка усмивка. — Освен ако онези отвъд реката не ни предложат изгодна цена за задника ти!

— Не знам с какво съм заслужил приятели като теб! — тежко въздъхна Хорейшо.

— Трябва ни някакъв напредък по отношение на Виджи, приятелю — стана сериозен Шон. — Кодове и кръв. Ти си абсолютно прав, че това означава нещо важно.

— Ще проведа още един сеанс с нея — каза Хорейшо.

— Нека опитам аз — намеси се Мишел. — Мисля, че успях да постигна известна близост.

— Каза ли ти, че те харесва? — полюбопитства Хорейшо.

— Да. Но преди това подчерта, че не харесва теб!

— Не мога да не отбележа удоволствието, с което ми съобщаваш този факт — каза психоаналитикът.

— Нещо друго ми се струва доста странно — обади се Шон. — Жилището на Райвест е на централната алея, но никой не е видял появата или оттеглянето на евентуалния му убиец.

— Сигурен ли си, че твоят приятел шерифът е разпитал когото трябва? — попита го Хорейшо.

— Надявам се, че е така. Но може и да греша. Може би ние трябваше да издирим евентуалните свидетели.

— А аз какво да правя, докато вие се подготвяте за самоубийство?

— Това означава ли, че… — започна Шон, но Хорейшо го спря с ръка.

— Да, означава, че оставам. Вероятно съм точно толкова откачен, колкото сте и вие. Единствената ми утеха е, че като ни заключат в онази голяма къща, ще разполагаме с много свободно време за сеанси. Предлагам да ми възложиш някаква задача, преди да съм се осъзнал. В противен случай ще скоча на любимия си харли и ще избягам накрай света — далеч от откачалки като вас!

— Можеш да поговориш с един човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч, Вирджиния. Издава тамошния вестник и е един от най-добрите познавачи на местната история. Кажи му, че аз те пращам. Опитай се да измъкнеш максимално количество полезна информация за региона.

Хорейшо тръгна към мотоциклета си. Преди да потегли, той се обърна и прошепна на Мишел:

— Какво реши за хипнозата?

— Нека се разберем така: ако се върна жива и здрава от предстоящата мисия, ще ти позволя да ме хипнотизираш.

— Планирането на проникване в базата е категорично доказателство, че и двамата сте готови за освидетелстване — въздъхна Хорейшо. — Но вие си го знаете, нали?

— Пожелай ми късмет, Хорейшо.

Дрезгавият глас на психоаналитика достигна до слуха й миг преди да затръшне вратата на джипа.

— Късмет, Мишел.

Рано следващата сутрин Мишел и Виджи излязоха на разходка. Поеха по пътеката към реката и не след дълго вече седяха на кея, потопили крака във водата. Мишел направи няколко опита да насочи разговора към кодовете и кръвта, но Виджи ловко избягваше темата.

— Кога пак ще гребем с лодката? — попита по едно време тя.

— Когато пожелаеш, ако искаш и веднага.