Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Не, само попитах — поклати глава детето и посочи отсрещния бряг. — Не обичам онова място.

— Кемп Пиъри? Защо? Заради това, което се случи с Мънк?

— Не точно — небрежно отвърна Виджи.

— Тогава защо?

— Мънк дълго го нямаше — смени темата тя. — Дълго време бях сама.

— Кога? Когато замина за чужбина ли? — Виджи кимна, а Мишел се учуди, че досега не й беше хрумнало да зададе този въпрос. — А знаеш ли защо замина? Защо е ходил на всичките онези места?

— Когато се върна, говореше само за Алън Тюринг. Нищо, че беше ходил там и преди. Много го обичаше, макар че Алън отдавна е умрял.

— Кога отиде за пръв път?

— Още преди да се преместим тук. Тогава живеехме на друго място.

— Къде?

— В Ню Йорк. Там не ми харесваше, защото живеехме в апартамент. Всички съседи бяха стари. Миришеха на лошо и аз не ги обичах. С изключение на един старец, когото много харесвах. Мънк също го харесваше. Разговаряха често, макар че старецът говореше странно и почти не му се разбираше.

— Спомняш ли си за какво говореха? — попита Мишел колкото да поддържа разговора по темата, без да очаква да научи нещо важно.

— Не съвсем. Бъбреха си за неща, случили се отдавна.

— Разбирам.

— А аз свирех на пиано, за да не ги слушам.

— Но нали каза, че си харесвала стареца?

— Така е. Но той говореше за минали неща, които не разбирах.

— Е, възрастните хора често го правят, защото обичат да си спомнят миналото. А на Мънк вероятно му е било интересно.

— Старецът знаеше много за математиката и за разни други науки. Показваше стари карти на Мънк, пишеше дълги редици от букви на лист хартия и питаше татко дали ги разбира.

— Кодове ли?

— Май да.

— Но ти каза, че са били букви, докато Мънк е разбирал от числа, нали?

— Мънк казваше, че историята е пълна с числа, с важни числа. Преди много време Алън Тюринг ги е използвал, за да помогне да свърши една голяма война. Но са използвали и букви от азбуката.

— За това ли си говореха със стареца? За Алън Тюринг и Втората световна война?

— Понякога, но невинаги.

Нетърпелива по природа, Мишел с мъка преглътна думите, които й се искаше да изкрещи. Защо не прекратиш проклетата игра, малка хитрушо?! Защо не ми кажеш истината? Но вместо това попита колкото се може по-спокойно:

— А за какво си говореха обикновено?

Виджи скочи и се втурна нагоре по пътеката.

— Настигни ме! — извика през рамо тя.

Мишел го стори с пет-шест крачки, но после умишлено забави темпото.

— Предлагам да се надбягваме до къщата — престорено задъхано подвикна тя. — Ако те победя, ще ми разкажеш за кодовете и кръвта. Ако ти ме надбягаш, обещавам никога повече да не те питам за тях. Съгласна ли си?

— Да! — извика Виджи и без да губи нито секунда, полетя по пътеката. Миг по-късно изскочи иззад последния завой, зърна дома на Алиша и нададе тържествуващ вик. На три-четири метра от финала се обърна да види къде е Мишел и със смайване проследи как фигурата й се стрелва покрай нея, прелита над стъпалата към верандата и спокойно се отпуска на най-горното от тях.

— Ти ме измами! — бързо се окопити тя.

— Как по-точно? — спокойно я изгледа Мишел. — Ти тичаше, аз — също. Спечели по-добрата. А сега трябва да изпълниш облога.

— Харесвам те, Мишел.

— Добре, Виджи. Но какво става с уговорката ни?

Виджи изтича покрай нея и се скри в къщата. Тя бързо я последва, но когато влезе във всекидневната, момиченцето вече седеше зад пианото и с всичка сила удряше по клавишите. Свиреше нещо с френетично темпо, нещо напълно неразбираемо и странно.

— Виджи, моля те, спри! ВИДЖИ!

В следващия миг момиченцето скочи и хукна нагоре по стълбите. Спря на площадката, обърна се към Мишел и неистово изкрещя:

— Кодове и кръв!

Секунда по-късно вратата на стаята й се затръшна зад нея.

Полуоблечената Алиша Чадуик изскочи на площадката.

— Какво става, за бога? — извика тя.

— Не знам — отвърна Мишел. — Просто седна на пианото и сякаш откачи!

— Прави го само когато е разстроена от нещо — обвинително я изгледа Алиша.

— Е, този път го направи без причина — тръсна глава Мишел, докосна я по рамото и добави: — Твой ред е. Имам нужда от почивка.

Тя излезе, затръшвайки с все сила вратата след себе си.

Няколко минути по-късно докладва на Шон, че за момента мисията й с Виджи търпи пълен провал.

— Значи трябва задължително да проникнем в Кемп Пиъри — въздъхна той. — Утре пристига екипировката, която поръчах.

— Окей, в такъв случай ще се видим по-късно.