Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Връщал ли си се на мястото, където си отраснал? — попита тя.

— Веднъж.

— И?

— Нищо особено. Освен че всичко ми се стори доста по-малко, отколкото си го спомнях, което е естествено, защото сега гледам нещата от по-голяма височина. Видях къщата и продължих по пътя си.

— И на мен ми се иска. Да погледна къщата и да продължа по пътя си.

— Да тръгваме тогава. — Бръкна в джоба си, извади ключовете от джипа и й ги подхвърли. — Имаш честта.

Влязоха обратно в къщата. Мишел спря до стълбата за горния етаж.

— Мишел — каза Шон, — не бива да се самоизмъчваш заради всичко това.

Тя тръгна нагоре.

— Сигурна ли си?

— Не — отговори Мишел, но продължи да се изкачва.

Стигнаха широката площадка и спряха. Горе имаше четири врати — по две от всяка страна.

— Значи втората тук е била твоята? — попита той и посочи вдясно.

Мишел кимна.

Той посегна да отвори вратата, но тя го спря.

— Недей.

Той се отдръпна и я погледна.

— Може би трябва да си тръгваме?

Тя кимна, той направи крачка към стълбата, но Мишел рязко се обърна, сграбчи дръжката на втората врата вдясно и я отвори.

И изпищя, защото пред нея стоеше мъж и я гледаше.

После профуча покрай двамата с Шон, изтича надолу по стълбите и излезе през предната врата.

Мишел трепереше толкова силно, че Шон се отказа да го догони. Спусна се към Мишел и я прегърна. Отдръпна се едва когато видя, че се е поуспокоила. Гледаха се. Явно ги мъчеше един и същи въпрос.

Шон го произнесе първи стъписан:

— Какво, по дяволите, прави баща ти тук?

Президентският самолет „Еър Форс 1“ докосна пистата на военновъздушна база „Андрюс“ и пилотите включиха реверса на четирите двигателя на машината — „Боинг 747“. Президентът беше в предната част — в апартамента си, в който имаше две легла и баня. Скоро след това излетя и президентският хеликоптер заедно с обичайния ескорт от военни хеликоптери. Наближаваше полунощ, когато президентът кацна на моравата зад Белия дом.

Дан Кокс скочи на тревата, изпълнен с енергия, сякаш бе готов да започне нов ден, вместо да завърши стария. По време на предизборна кампания беше такъв. Непрекъснато оставяше далеч по-младите си помощници без дъх и полузаспали от умора, докато обикаляха страната. Вълнението от конкурентната битка сякаш го изпълваше с достатъчно адреналин, за да е нащрек през цялото време. Не по-малко беше и опиянението от това, че е президент на Съединените щати — длъжност, която не можеше да се сравни с нищо друго. Все едно да си рок легенда, първокласна кинозвезда, спортист от световен мащаб и най-близкото нещо до бог, но тук, на земята, събрани в едно.

Тази вечер, както и всеки друг път, президентът се движеше сред кръг от хора, които агентите на Сикрет Сървис наричат „пакет“ — самият той, високопоставеният персонал, подразделение на охраната и няколко извадили късмет журналисти от пресцентъра. Когато приближиха сградата, журналистите и персоналът бяха ловко отклонени, а с президента останаха само една служителка и охраната.

Всички врати се отваряха пред лидера на свободния свят и той влезе в Белия дом, като че ли беше негова собственост. И неофициално беше така. Макар и финансирани от американския данъкоплатец, това бяха неговият дом, неговият хеликоптер, неговият самолет. Никой не можеше да го посети там или да лети с тях без неговото одобрение.

Служителката тръгна към кабинета си, а президентът продължи към апартамента на първото семейство. Охраната остана отвън. Тук беше наистина „пакетиран“. Едва ли някъде другаде можеше да бъде в по-голяма безопасност отколкото на Пенсилвания Авеню 1600. Ако Сикрет Сървис имаше думата, президентът никога нямаше да излиза от сградата, докато не изтечеше мандатът му или гласоподавателите не го заменяха с друг. Той обаче беше президент — човек на народа. Не можеше да не се разхожда сред него, докато в стомасите на охраняващите го се отваряха язви.

Дан Кокс хвърли сакото си, направи си джин с тоник и лед и добави две резенчета зелен лимон. Седна на канапето до жена си, която четеше списание и полагаше всички усилия да изглежда спокойна.

— Видя ли последните проучвания? — попита той доволно.

Джейн кимна.

— Предстои ни обаче да извървим дълъг път. А разликите в процентите, изглежда, се свиват.

— Знам, че още е рано, но да бъдем честни — другата страна олеква.

— Не бъди прекалено сигурен — каза тя.

Дан Кокс вдигна чашата си.

— Искаш ли?