Дейвид Балдачи - Първото семейство

Продължи да говори, изливаше цялата си душа и сърце. Във въздуха се носеха прегърнати Камерон и Типи. Виждаше ги толкова ясно, че му се искаше да се издигне до тях да ги прегърне. Искаше тримата да отлетят на по-добро място от жалката дупка, в която се намираше в момента.

Понякога се питаше какво, по дяволите, прави. Един малък, необразован човек срещу целия свят. Нечувана, фантастична глупост. Но той беше всичко това. И вече не можеше да спре. И не толкова защото беше стигнал твърде далеч, за да се откаже. По-скоро нямаше къде другаде да отиде.

Когато затвори очи и отново ги отвори, жена му и дъщеря му ги нямаше. Огънят гаснеше. Беше сложил малко дърва — колкото да се нажежи ръженът. Погледна пак ръката си и пресичащите се линии. Херкулес беше извършил своите подвизи. Ишмаел беше преживял страданията заради белия кит. Исус беше носил кръста и товара на хорските съдби върху плещите си.

Сам Куори също трябваше да носи своя кръст. Това сега несъмнено беше кръстът му. Не само заради намалелите земи на плантацията. Или разпадащата се къща, която никога вече нямаше да види добри времена. Не само заради покойната съпруга и погубената дъщеря, заради глуповатия син и отчуждената друга дъщеря. Нито заради историята на фамилията Куори, която в толкова много отношения беше греховна, че да е срам и позор за всеки нормален потомък.

Сам Куори вече не беше мъжът, който бе някога. Не можеше сам да познае себе си. И не само заради белезите по ръката, а заради адските белези от огън в душата му. Беше излъгал Гейбриъл. Не че не вярваше в Бог. Страхуваше се от него. С цялата си душа и сърце. Защото заради деянията си на тази земя нямаше да може да се събере с обичната си жена и с красивата си дъщеря, когато му дойдеше времето. Цената на справедливостта беше вечната раздяла. Тъкмо заради това слушаше отново и отново последните думи на жена си. Заради това ходеше при Типи толкова често.

Погледна тавана и промълви съвсем тихо, едва доловимо от припукването на огъня:

— Вечността е завинаги.

Гейбриъл хукна. Беше пред вратата, защото искаше да вземе друга книга, и беше чул доста повече, отколкото му се искаше. Далеч повече, отколкото това малко момче, колкото и да беше умно, можеше да разбере.

Винаги беше гледал мистър Сам със страхопочитание. Никой никога не се беше отнасял с него по-добре, отколкото сегашният глава на клана Куори. И въпреки всичко това, Гейбриъл стигна до стаята си тичешком, заключи се вътре и се мушна под завивките. И не можа да заспи цяла нощ. Като че ли стенанията на Сам Куори бяха проникнали във всеки квадратен сантиметър от „Атли“. Като че ли нямаше място без тях, място, на което да си в безопасност.

Дона Ротуел не смяташе, че Сали Максуел е имала връзка с някого, и им го каза. Седяха в обширната й всекидневна.

— Смятам, че е позор за паметта на майка ти дори да си го помисли човек — каза тя строго и хвърли укорителен поглед на Мишел.

— Но някой я е убил — изтъкна Шон.

— Непрекъснато стават убийства. Грабеж? Обир?

— Не е откраднато нищо.

Дона махна с ръка пренебрежително.

— Значи са се изплашили и са побягнали.

— Миналия път, когато говорихме, беше ужасена, че наоколо може да се разхожда убиец, а сега като че ли го приемаш спокойно — отбеляза Мишел с изпълнен със съмнение тон.

— Нашият район е спокоен, но престъпления стават навсякъде. Наистина се страхувам, ала това не значи, че не съм реалист. Имам добра алармена система. С мен живеят две прислужнички. Имам и Дъг.

— Дъг?

— Постоянният ми приятел. Мисля обаче, че не си честна към майка си, като я обвиняваш в подобно нещо. Особено когато не може да се защити.

Шон сложи ръка на рамото на Мишел, защото усети, че може да скочи от стола си и да се нахвърли на жената, а това едва ли би било честен двубой. В този момент в стаята влезе мъж с пликче с гевреци.

Беше висок около един и осемдесет и много здрав на вид. Имаше сребриста грива на телевизионен водещ и силен слънчев загар. Хубав мъж на шейсет и няколко.

— Моят постоянен приятел. Споменах го преди, Дъг Рейгън — каза гордо Дона. — Преуспяващ основател на фирма за информационни технологии. Продаде я преди четири години и сега живее луксозно. С мен.

— Ами това е американската мечта — каза Мишел с нотка на отвращение.

Дъг се ръкува с тях.

— Много съжалявам за Сали — добави той. — Беше чудесна жена. Много добра приятелка на Дона.

— Благодаря — отговори Мишел.

Дъг се обърна към Дона и улови ръката й.