Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Мисля, че ако исках да убия някого в района, щях да намеря начин да ме поканят на това парти и да се измъкна незабелязано, да приключа и после пак да се върна незабелязано.

— И аз си го помислих — каза тя, — в такъв случай обаче е трябвало да знае, че майка ми смята да излиза и че по това време ще е в гаража.

— Не непременно. Влязъл е през страничната врата и е смятал да влезе в къщата, но тогава се е появила майка ти и му го е спестила.

— Твърде рисковано е, Шон. Баща ми си е бил у дома. Той е бивше ченге и у дома винаги има пистолет. Градчето е малко, както каза Дона, и хората знаят тези неща.

Шон се облегна и се замисли. Донесоха поръчката им и двамата започнаха да се хранят мълчаливо.

— Мога ли да те помоля за една услуга? — попита Мишел, когато тръгваха.

— Винаги можеш да помолиш — усмихна се той.

Следващите й думи обаче заличиха усмивката от лицето му.

— Когато бях малка, живеехме на около два часа път оттук, в южна посока. Фермерски район на Тенеси. Искам да отида там. Трябва да се върна там веднага.

Излязоха от главното шосе и гумите на джипа заораха в чакъла на селския път. Шофираше Шон и следваше указанията на Мишел.

— Кога си била тук за последен път? — попита я той.

Тя гледаше право напред. Единствената друга светлина, освен фаровете на джипа беше сърпът на луната.

— Когато бях малка.

Той я погледна с изненада.

— Как тогава си спомняш пътя дотук? На карта ли го видя?

— Не… Просто си спомням. Нямам представа защо и как.

Шон й хвърли поглед и сбърчи чело. На лицето на Мишел се изписа странна смесица от чувства. Долови очакване и нетърпение. Долови и страх. Последното не беше типично за нея.

Спряха на тъмна уличка в квартал, който е бил нов преди около шейсет години. Къщите се разпадаха, предните веранди стояха килнати и хлътнали, дворовете бяха обрасли в бурени, полуизсъхнали дръвчета и храсти.

— Това място помни и по-добри времена — каза тя.

— Така изглежда — кимна Шон замислено. — Коя е?

Мишел посочи напред.

— Онази. Старата фермерска къща. На улицата няма друга такава. Останалите са строени върху земя на фермата.

Шон спря джипа отпред.

— Няма вид на обитавана къща — обяви той.

Мишел не слизаше от колата.

— Сега какво? — попита Шон.

— Не знам.

— Не искаш ли да слезеш? Да огледаш наоколо? Дойдохме чак тук.

Мишел се поколеба.

— Да, би трябвало.

Минаха по утъпканата пътека. Къщата беше построена доста навътре в двора. Стара гума висеше на прогнило въже от единствения останал клон на умиращ дъб. Отстрани стар пикап без колела беше качен на трупчета. Мрежестата врата се беше откачила и беше паднала на хлътналата веранда пред вратата.

На едно място Мишел спря и се загледа в орязаните стъбла на някакви храсти. Едва се показваха над земята. Бяха в права линия.

— Беше жив плет — обясни Мишел. — Забравих точно какъв. Една сутрин се събудихме и го нямаше. Баща ми го засади за някаква годишнина от сватбата им. След като го орязаха така, повече не поникна. Мисля, че който го е направил, е излял и някаква отрова за растения.

— Разбрахте ли кой го е направил?

Мишел поклати глава и продължи към къщата. Прекрачиха падналата мрежеста врата и Мишел опита дръжката на вратата. Не заяде. Шон я улови за китката.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Щом стигнахме чак дотук… А и не мисля, че ще дойда отново.

Той пусна китката й и двамата влязоха. Вътре беше мръсно и пусто.

На светлината на фенерчето, което Шон грабна от джипа, видяха няколко парцаливи и мръсни одеяла, опаковки от храна, празни бирени бутилки и десетина използвани презерватива.

— Не е много подходящо за книгата ми със спомени — промърмори Мишел, докато оглеждаше мястото.

— Всяка разходка из миналото е такава — каза Шон. — Нещата никога не са толкова хубави, колкото ги помним.

Мишел погледна стълбите.

Шон проследи погледа й.

— Коя беше твоята стая?

— Втората отдясно.

— Искаш ли да се качим?

— Може би по-късно.

Обиколиха долния етаж. Видяха още боклуци и мухъл, а Шон забеляза, че Мишел не реагира на нищо. Отвори задната врата и излезе. Още боклук, пикапът без колела отстрани, гараж без врата, пълен с вехтории.

Гледката беше жалка и потискаща. Дори и Шон вече едва издържаше да стои там. Чудеше се как така Мишел продължава да се озърта наоколо, вместо да хукне с писъци.

— Е, защо дойдохме? — попита той след малко.

Мишел седна на задната веранда. Той застана до нея.