Дейвид Балдачи - Първото семейство

Помогни ми, лельо Джейн. Спаси ме. Нуждая се от теб!

— Какво е станало, Гейбриъл? Изглеждаш като болен. Куори гледаше малкото момче през голямата кухненска маса.

— Не спах добре последните две нощи, мистър Сам — отговори момчето жално.

— Децата трябва винаги да спят добре. Да не би да ти тежи нещо?

Гейбриъл не можа да го погледне в очите, когато отговори:

— Нищо особено. Ще се оправя.

— Днес нямаш ли училище? — попита Куори. — Защото, ако имаш, ще изпуснеш автобуса.

— Нямам. Ден на учителя е. Мислех да помогна на мама на полето, а после да почета малко.

— Трябва да поговоря с майка ти, когато се върна от града.

— За какво?

— За лични неща.

Гейбриъл помръкна.

— Не съм направил нищо лошо, нали?

Куори се усмихна.

— Да не мислиш, че целият свят се върти около теб? Не. По работа. Ти можеш да почистиш масата с инструментите в плевнята. Изхвърли всичко, което е ръждясало, и ще ти дам още една марка.

Гейбриъл се опита да се усмихне.

— Благодаря, мистър Сам. Направих хубава колекция. Последната марка, която ми даде, я проверих в интернет, в e-bay.

— Това пък какво е?

— Там продаваш и купуваш разни работи. Нещо като интернет магазин.

Куори го погледна леко заинтригуван.

— Продължавай.

— Ами тази марка, дето ми я даде, струва четирийсет долара.

— По дяволите! Да не искаш да я продадеш?

Гейбриъл се стресна.

— Мистър Сам! Няма да продам нищо, което си ми дал.

— Един съвет, момче. Тази колекция марки един ден ще ти помогне да си платиш колежа. Защо иначе мислиш, че ти давам марки? И стари монети?

Гейбриъл го погледна озадачено.

— Не ми беше минавало през ум.

— Видя ли? Умът ти не е толкова голям, колкото си мислиш, нали?

— Сигурно не е — отговори Гейбриъл. След малко отбеляза: — Напоследък често летиш до онзи рудник, мистър Сам.

Куори се ухили.

— Търся диаманти.

— Диаманти в рудник? — учуди се Гейбриъл. — Мислех, че всичките диамантени находища са в Африка.

— Може да има и тук, в Алабама.

— Мислех си… не може ли да дойда с теб?

— Синко, водил съм те там много пъти. Това е една голяма дупка, пълна с мръсотия.

— Исках да кажа — със самолета. Ходили сме само с пикапа.

— Ходили сме само с пикапа, защото не обичаш да летиш. Нали сам ми казваш, че всеки път, когато излитам, ти идвало да се заровиш в земята.

Гейбриъл се усмихна смутено.

— Опитвам се да го преодолея. Искам да видя повече от този свят, не само Алабама, така че ще трябва да свиквам със самолетите.

Куори се усмихна на логиката на момчето.

— Да, така си е, наистина.

— Извикай ме тогава. Сега отивам да си върша работата.

— Добре.

Гейбриъл остави чиниите си в мивката и излезе от кухнята. Тръгна към плевнята дълбоко замислен. Мислеше за нещата, които говореше мистър Сам онази вечер в библиотеката, когато беше пиян. Беше чул някакво име — „Уилоу“ или нещо подобно. И „галерии“. Това го караше да мисли за рудника.

Разбира се, не можеше да попита мистър Сам направо, защото не искаше да признае, че е подслушвал дори и неволно — нали беше отишъл, за да вземе друга книга. Мистър Сам наистина е натъжен заради нещо, каза си Гейбриъл, докато разчистваше масата с инструменти в плевнята. А предишния ден го беше видял да запретва ръкави, за да помогне да измият чиниите. Имаше белези от изгаряне. Гейбриъл се чудеше и заради тях.

Освен това слушаше какво си говореха Даръл и Карлос вечер, докато чистеха карабините си. Повечето неща му се струваха безсмислици. Веднъж говореха за Кърт. Когато той влезе при тях, веднага млъкнаха и му показаха как да разглоби и сглоби пистолет за по-малко от петдесет секунди. Защо летяха до рудника всеки ден? И защо Карлос, а понякога и Даръл оставаха там през нощта? Дали не ставаше нещо на онова място? Гейбриъл не смяташе, че наистина търсят диаманти.

Той често беше виждал мистър Сам да става посред нощ и да се запътва към мазето с голяма халка ключове в ръка. Веднъж дори го проследи чак до долу, а сърцето му биеше толкова силно, та си мислеше, че мистър Сам няма как да не го чуе. Видя го да отваря врата в края на коридора, от която го лъхна лоша миризма. Майка му веднъж му беше казала, че фамилията Куори някога затваряла там лошите роби. В началото не й повярва и попита мистър Сам, но той потвърди думите й.

— Семейството ти имало ли е роби, мистър Сам? — попита го веднъж, когато се разхождаха из полето.

— Повечето хора по тези места са имали навремето. Тогава „Атли“ е била памучна плантация. Сигурно е имало много работници.