Дейвид Балдачи - Първото семейство

— А защо не са им плащали, вместо да ги държат като роби само защото е можело?

— От алчност, предполагам. Ако не плащаш на хората, за теб остават повече пари. Смятали са, че едната раса не е равностойна на другата.

Гейбриъл мушна ръце в джобовете си и каза:

— Това е срамно.

— Твърде много хора си мислят, че могат да причинят зло, да наранят когото си поискат и да се отърват безнаказано.

Това обаче не обясняваше защо мистър Сам слизаше във вонящата стая, където са затваряли лошите роби. В „Атли“ наистина се случваха странни неща. Но тук беше домът на Гейбриъл и на майка му. Нямаше къде другаде да отидат, така че всичко това всъщност не беше негова работа. Щеше да продължава по свой собствен път. Ала любопитството не му даваше мира. Такъв си беше по природа.

Куори спря пикапа пред караваната на Фред и натисна клаксона. Фред излезе. В едната си ръка държеше цигара, купена от магазина, а в другата — книжен плик. На главата си беше сложил стара сламена шапка с петна от пот. Беше с кадифено яке, избелели дънки и ботуши, напукани от дъжд и слънце. Бялата му коса беше пусната до раменете и изглеждаше блестяща и чиста.

Куори се показа през прозореца.

— Взе ли си документ за самоличност?

Фред се качи в пикапа, взе портфейла си — всъщност това беше правоъгълно парче кожа, сгънато на две и притегнато с ластик — и извади оттам лична карта.

— Така белите хора слагат етикети на нас, истинските американци.

Куори се ухили.

— Имам новина за теб, приятел. Старият Чичо Сам не следи само теб. Следи всички нас. И истинските американци като теб, и тези като мен, които сме само наематели.

Фред извади от книжния плик бутилка бира.

— Дявол да го вземе, не можеш ли да изчакаш, докато свършим, и после да пиеш? — каза Куори. — Не ми се мисли на какво е заприличал горкият ти черен дроб.

— Майка ми живя до деветдесет и осем — отвърна Фред, отпи голяма глътка и прибра бутилката в плика.

— Така ли? Аз пък мога да ти гарантирам, че ти няма да доживееш до толкова. Освен това нямаш здравна застраховка. И аз нямам. Казват, че болницата трябвало да лекува всеки, но не казват кога. Бил съм в областната болница много пъти и съм лежал на пода в чакалнята с такава треска и кашлица, че мислех, че умирам. Най-накрая след два дни дойде някакъв младок с бяла престилка и поиска да си изплезя езика и да му кажа къде ме боли, както си лежах на пода и червата ми се скъсваха от разстройство. Тогава вече и бездруго бях прескочил трапа, ама ако ми бяха дали някакво хапче, щеше да мине по-леко…

— Никога не ходя в болница — каза Фред на своя език, после продължи да говори забързано.

Куори го прекъсна.

— Фред, Гейбриъл не е тук, така че не те разбирам, мой човек.

Фред повтори всичко на английски.

— Така. Щом си в Америка, говори английски. Само ти казвам да не ходиш в болницата, ако нямаш застраховка. Какъвто и език да им говориш, ще те прецакат.

Пикапът продължи да подскача по пътя. Фред посочи постройката в далечината — малката къща, която беше построил Куори.

— Добре си я направил — каза той. — Понякога те гледам как работиш.

— Благодаря.

— А за кого я построи?

— За един специален човек.

— Кой е той?

— Аз. Това ще ми е къщата за почивка.

Продължиха.

Куори извади от джоба си дебел плик и го даде на Фред. Фред го отвори и ръцете му леко затрепериха. Погледна стъписано към Куори, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.

— Хиляда долара.

— За какво? — попита Фред, закашля се и изплю храчката през прозореца.

— Задето се върна у дома — отговори му Куори и се ухили. — И за още нещо.

— Какво?

— Затова ти трябва личната карта.

— А за какво ми е? Не си ми казал.

— Ще бъдеш свидетел на нещо важно.

— Даваш ми много пари за едно свидетелстване — възрази Фред.

— Не искаш ли парите?

— Не съм казал такова нещо — отвърна Фред и бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.

Куори го сръга с лакът.

— Добре. Защото не съм скръндза.

След половин час стигнаха до малкото градче, а Фред все още беше забил поглед в плика, натъпкан с двайсетачки.

— Не си ги откраднал, нали?

— През живота си не съм крал нищо. — Той погледна Фред. — С изключение на хора. Сега съм откраднал едни хора, нали?

След миг Куори и Фред се разсмяха.

— Осребрих стари облигации на баща ми — обясни Куори.

Спря пред местна банка, намираща се в едноетажна тухлена сграда с двойна стъклена врата.

— Да вървим.