Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Не, няма да е скучно.

Сам Куори подкара по набраздения от коловози черен път към „Атли“. Пистолетът, с който беше застрелял Кърт, беше на седалката до него. Спря пред къщата, построена преди Гражданската война от правени на ръка тухли и местен камък, и прахолякът на Алабама се завихри около гумите на пикапа — приличаше повече на мараня от горещината, отколкото на прашен облак от дълбокия Юг. Сам дълго не помръдна. Остана на място, с ръце на волана, втренчен в пистолета, който беше със спуснат предпазител. Най-накрая докосна с палец грапавата повърхност на ръкохватката, сякаш така щеше да прогони от ума си онова, което беше направил.

При връщането си едва не се разби със самолета. Още при излитането започна да се тресе неудържимо. После на височина едва стотина метра ножично въздушно течение завъртя машината почти вертикално. В продължение на няколко секунди беше сигурен, че двигателят напълно е загубил тяга. После успя да овладее положението и отново да върне чесната в нормално положение.

Докато Даръл растеше, винаги го беше държал близо до себе си. Момчето не беше особено развито в умствено отношение и Куори го знаеше, но независимо от това го обичаше. Даръл беше предан син. Правеше всичко, което баща му поискаше от него. Липсата на достатъчно интелект компенсираше с кучешка упоритост и внимание към подробностите — качества, които притежаваше и баща му и които му помогнаха в армията. С Кърт и Карлос служиха в Ирак и Афганистан и заедно бяха спечелили осем медала за храброст. Бяха оцелели след най-лошото, което би могъл да им причини врагът, включително и след взрива от няколко самоделни бомби.

После започнаха проблемите. Една сутрин Куори завари тримата да закусват в кухнята в „Атли“.

— Какво правите тук? — попита той. — Мислех, че имате заповед да се върнете в Близкия изток.

— Хвана ни носталгията — промърмори Даръл, докато дъвчеше царевичен хляб и тлъст бекон. Кърт само кимаше и се хилеше. После засърба пак силното кафе на Рут Ан. Карлос мълчеше както винаги и само ровеше с вилицата в чинията си.

Куори бавно седна на един стол срещу тях.

— Позволете ми да ви задам един глупав въпрос. Армията знае ли?

Тримата се спогледаха, после Даръл каза:

— Не, ама скоро ще научи. — И се изкиска.

— Значи сте дезертирали. И защо го направихте?

— Уморихме се да се бием — отговори Кърт.

— В Ирак е по-горещо, отколкото в Алабама — добави Даръл. — А през зимата е по-студено, отколкото на луната. Вече бяхме там четири пъти. Стреляхме и по Ал Кайда, и по талибаните.

— Откаченяци с пешкири на главите — добави Карлос и заопипва чашата кафе.

— И като че ли извираха — добави Кърт. — Като къртици. Смачкваш една, друга се показва.

— Идват деца уж за да искат бонбони, а се взривяват — добави Даръл.

— Проклета работа, мистър Куори. Писна ни. Това е божията истина.

Даръл остави вилицата си и избърса уста с опакото на месестата си длан.

— Та затова решихме, че е време да се приберем у дома, в Алабама.

— В добрата стара Алабама — добави Кърт с лукава усмивка.

Военната полиция дойде на следващия ден.

— Не съм ги виждал — отсече Куори пред навъсените войници.

Говориха с Рут Ан, с Гейбриъл и дори с индианеца Фред. От тях не научиха нищо. Семейството пазеше своите. Не каза на военните полицаи за старите рудници обаче, защото Кърт, Карлос и Даръл се криеха в тях. Беше ги откарал там със самолета предишната нощ.

Дребният униформен латиноамериканец уведоми Куори:

— Да се укриват дезертирали войници е федерално престъпление.

— Служил съм на страната си във Виетнам, сержант. Убил съм повече хора, отколкото ти си сънувал. Заслужил съм поне няколко медала за храброст, а Чичо Сам дори не ми благодари за онова, което изтърпях. Когато се върнахме, ни сритаха по задниците. Нямаше паради за нас, дето се бихме във Виетнам. Ако обаче видя сина си, ще постъпя правилно.

Куори им отдаде чест и затръшна вратата пред лицата им.

Това се бе случило преди две години, а военните бяха идвали още два пъти по-късно. Пътищата обаче бяха малко и Куори винаги знаеше, че идват, дълго преди да стигнат до „Атли“. След третия път не бяха идвали повече. Явно имаха по-сериозни проблеми от това да издирват три момчета от Алабама, на които им бе писнало да се бият с арабите на единайсет хиляди километра от дома, мислеше Куори.

Кърт му беше като син — почти като Даръл. Познаваше момчето от раждането му. Беше го прибрал, след като родителите му загинаха при пожар. С Даръл си приличаха много.