Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Какво? Ръка или кърпа? — попита Мишел.

— И двете — отговори Колийн. Когато го каза, очите й се напълниха със сълзи и Мишел реши да не я измъчва повече. И двете деца бяха пили успокоителни, за да преживеят по-леко стреса, но беше ясно, че все още са сковани от скръб и ужас.

Десетгодишният Джон Дътън също спял в стаята си. Събудил се, защото почувствал нещо близо до себе си, но не помнеше нищо друго.

— Миризма? Звук? — опита Шон.

Момчето поклати глава.

Никой от двамата не беше сигурен къде в къщата е била Уила. Джон смяташе, че е била с майка им долу. Сестра му смяташе, че е чула Уила да се качва към втория етаж минута преди да нападнат самата нея.

Шон им показа буквите, които бе прерисувал от ръцете на майка им, но децата не знаеха какво означават.

Обикновените въпроси за навъртащи се наоколо непознати, за странни писма и телефонни разговори също не дадоха резултат.

— Има ли някой от вас представа защо майка ви искаше да се срещне с мен? Говорила ли е с вас за това?

Децата поклатиха глави.

— Ами баща ви? Някой видя ли го онази вечер?

— Татко беше заминал — обясни Колийн.

— Но се е върнал — отбеляза Мишел.

— Не съм го видял — каза Джон.

Колийн потвърди.

Малкото момиченце отчаяно искаше да знае дали ще си върнат Уила.

— Ще направим всичко възможно — обеща Мишел. — Разбираме си от работата.

След срещата със съкрушеното семейство тя попита:

— А сега какво?

— Получих съобщение от Джейн. Тък се е съгласил да се види с нас.

— Можем да говорим с всички, но ако не получим достъп до местопрестъплението и резултатите от съдебна медицина, няма да постигнем нищо.

— Какво стана с моята малка оптимистка?

Мишел погледна в огледалото за обратно виждане.

— Оптимизмът ми се изпари в тази къща. Децата са съсипани.

— Разбира се. Но ще се почувстват още по-зле, ако не намерим Уила.

Пред болничната стая на Тък имаше двама агенти на Сикрет Сървис, но те бяха уведомени за посещението на Шон и Мишел, така че ги пуснаха веднага. Тък седеше в леглото и изглеждаше съкрушен. До него имаше стойка за интравенозни вливания, на която беше окачена банка, свързана с вената на Тък.

Шон представи Мишел и сложи длан на рамото му.

— Съжалявам за Пам — каза той.

По лицето на Тък потекоха сълзи.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че я няма!

— Току-що говорихме с Джон и Колийн.

— Как са те?

Тък се надигна тревожно.

— Добре, доколкото е възможно — отговори Шон дипломатично.

— А Уила? Нещо ново?

Шон погледна Мишел, дръпна стол и седна до леглото.

— Не. Какво можеш да ни кажеш за онази нощ?

Мишел се приближи.

— Спокойно. Не бързайте.

Оказа се, че Тък не може да им каже кой знае какво. Бил в стаята си, когато чул писък. Изтичал към вратата, но нещо го ударило по главата.

— Лекарите казват, че имам силно сътресение, което обаче няма да има последствия.

— Кога се случи?

— Бях се качил горе, за да се преоблека. Бях на среща извън града и се прибрах късно.

— В колко?

— Малко след единайсет.

— Ние бяхме там в единайсет и половина — каза Шон.

Тък го изгледа объркано.

— Били сте там?

Шон му обясни накратко.

— Откъде се върна?

— От Джаксънвил.

— Бил си с мерцедеса?

— Да. Откъде знаете?

— Прибрал си се направо у дома? Без да спираш никъде?

— Да, защо?

— Ако някой те е следил, би могъл да забележиш нещо, ако си спирал по пътя.

— Защо им е да ме следят?

— Шон искаше да каже, че който е нападнал семейството ви, може да ви е проследил до дома.

— Искате да кажете, че може да е било случайно нападение?

— Виждат последен модел мерцедес късно през нощта и решават да… Стават такива неща, Тък.

Той закри лицето си с длан.

— Боже, не мога да повярвам, че се случи!

— Мога ли да попитам за какво беше срещата ти?

Тък свали бавно ръката си.

— Нищо особено. Знаете, че изпълнявам поръчки по отбраната. Имаме малък офис в Джаксънвил. Фирмата ми е подизпълнител в екип, който работи в областта на биологичната защита за Министерството на вътрешната сигурност. Просто уточнявахме последните подробности по нашата част от работата.

— И се прибрахме у дома точно навреме, за да ви ударят по главата — обади се Мишел.

Тък заговори бавно:

— Казаха ми за Пам. Как е умряла.

— Кой? Полицията?

— Бяха с костюми. Май казаха, че са от ФБР. Главата ми още не работи както трябва, съжалявам.

Зададоха му същите въпроси, които бяха задали на децата, и получиха същите безполезни отговори. Тък се усмихна немощно.