Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Кого?

— Дан Кокс.

— Президентът?

— Тогава не беше президент. Току-що го бяха избрали в Сената. Ако си спомняш, беше сенатор цял мандат и още две години от втория, преди да се кандидатира за президент.

— Добре, видял си го. Какво от това?

— Беше в паркирана кола, мъртво пиян, а някаква мацка се беше навела над него.

— Шегуваш се.

— Смяташ, че си измислям?

— Добре, какво стана?

— Познах го. Беше на брифинга с местните официални лица във връзка с посещението на президента.

— Значи чудил си се какво прави там в онази кола и защо го „обслужва“ жена, която не е съпругата му.

— Тогава не знаех, че не е съпругата му, но във всички случаи изглеждаше нередно. Той беше от партията на президента, така че не исках да се разчува подобно нещо точно преди посещението. Почуках на стъклото на колата и показах значката си. Мацката подскочи така, че щеше да пробие тавана с глава. Кокс беше много пиян и май не разбираше какво става.

— А ти какво направи?

— Казах на жената да слезе от колата.

— Проститутка ли беше?

— Мисля, че не. Беше млада, но не беше облечена като проститутка. Спомням си, че едва не падна от колата, докато се мъчеше да си обуе бикините. Поисках да се легитимира.

— Защо?

— За всеки случай. По-късно всичко можеше да се обърне срещу мен и трябваше да мога да я открия.

— И тя ти показа шофьорската си книжка?

— Очевидно не искаше, но й казах, че няма избор. Блъфирах. Казах й, че ако не ми я покаже, ще повикам полицията. Както и да е. Показа ми шофьорската си книжка, а аз записах името й. Живееше в града.

— Какво стана после?

— Щях да й повикам такси, но тя просто си тръгна. Опитах се да я настигна, но Кокс започна да издава някакви звуци. Върнах се при него, дигнах ципа на панталона му, преместих го на дясната седалка, взех му шофьорската книжка, за да видя адреса, и го закарах у тях.

— И там си се запознал с Джейн Кокс.

— Точно така.

— Фантастично представяне. Всичко ли й разказа?

Шон понечи да отговори, но млъкна.

— Дискретността е най-важната съставна част на доблестта?

— Нещо такова. Казах й, че съм го намерил в колата — „на произвола на съдбата“. Макар че парфюмът на мацката още се усещаше, а по ризата му имаше червило. Пренесох го в къщата, а после на горния етаж в спалнята. Представих се още в началото и жената каза, че ми е много благодарна и никога няма да забрави какво съм направил за нея. И за него. Тогава… Изведнъж се разплака. Мисля, че не й се случваше за пръв път. Аз… някак си я хванах, опитах се да я успокоя.

— Някак си я хвана?

— Добре, прегърнах я. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Опитвах се да утеша жената.

— Тогава ли хлътна по нея?

— Мишел! — извика той рязко.

— Извинявай. Добре, прегърнал си я. После какво? Какво се случи?

— Когато престана да плаче и се овладя, ми благодари още веднъж. Предложи да ме закара до града, но аз отказах. Повървях малко и взех такси.

— Това ли беше?

— Не, не беше това. Тя ми се обади. Не знам как точно да се изразя. Постепенно станахме приятели. Мисля, че искрено ми беше благодарна за онова, което направих. Ако тогава го беше открил някой друг, вероятно сега нямаше да е президент.

— Недей да си толкова сигурен. Моралът не е силната страна на политиците.

— Както и да е. Знаех как стават нещата в този град и тя ме разпитваше непрекъснато. Мисля, че научи за столицата много повече от мъжа си.

— Значи така се запозна и с Тък и със семейството му?

— Джейн ме покани по няколко повода. Не мисля, че Дан Кокс изобщо ме запомни. Или че е запомнил онази нощ. Не знам как точно му е обяснила присъствието ми, но той никога не ме попита защо съм там. След като го избраха за президент, не го виждах често — ясно защо. Хора като мен са извън техните кръгове. Освен това вече не бях в Сикрет Сървис и не бях във Вашингтон. Джейн обаче винаги ми изпращаше картички за Коледа. И поддържах връзка с Тък и семейството му. Когато се върнах тук, те бяха сред първите, които ми се обадиха, за да ме поздравят с „добре дошъл“?

Мишел го изгледа изненадано.

— Защо тогава не ме запозна с тях по-рано?

Шон се усмихна весело.

— Ами… не исках да ги плаша.

— Значи сега за пореден път се притичваш на помощ на дамата в беда.

— Както се казва, това вече сме го преживели.

— Така значи. Да се надяваме тогава, че ще го преживеем и сега. Онези едва не ме гръмнаха, а деветте ми живота ще свършат много бързо, ако я караме така.

— Да, но пък няма да ни е скучно.