Дейвид Балдачи - Шестият

Очите й се спряха върху неясно размазаното лице на Меган. Дишането й стана още по-разпокъсано.

— Вече си мъртва! — злобно изсъска Меган.

— Ти също, кучко! — задавено отвърна Мишел. Кръвта в гърлото й правеше думите почти неразбираеми.

После се надигна и с последни усилия хвърли ножа.

Резултатът беше плачевен. Острието бръмна далеч от целта, удари стената и издрънча на пода.

Мишел остана безпомощно на колене. Животът я напускаше. Меган зае позиция за решаващия удар. С лакът, в тила на жертвата. И с достатъчно сила, за да счупи някой прешлен.

Едгар Рой се завъртя в момента, в който ръката й се вдигна. Уникалният му мозък го беше върнал трийсет години назад във времето. Завъртя се шестгодишният Едгар, превърнал се в обект на сексуалните посегателства на собствения си баща. Завъртя се и нанесе удар. Мъжът падна, очите му се изцъклиха, а дишането спря. Мъжът умря. Там, в кухнята на старата ферма…

После картината в съзнанието му се промени. Сякаш старите черно-бели кадри изведнъж се бяха превърнали в модерно триизмерно изображение с висока резолюция. Спомените изчезнаха. Едгар Рой се върна в настоящето.

Двуметровата му фигура трепна. Кухненският нож, който беше вдигнал от пода, се заби в Меган Райли с такава сила, че дребничкото й тяло се вдигна във въздуха и с трясък се блъсна в стената. Тя се плъзна на пода и замаяно погледна дръжката на ножа, която стърчеше от гърдите й. Останалата част беше разсякла сърцето й почти надве. Пръстите й бавно се увиха около дръжката. Но силите не й стигнаха да я издърпат. Пръстите се разтвориха. Ръцете се отпуснаха встрани. Главата й клюмна към рамото. Последният дъх беззвучно напусна тялото. Меган Райли беше мъртва.

За миг Едгар Рой остана неподвижен.

Аз се завъртях. Аз, а не сестра ми. Аз забих ножа в тялото, а не тя. Аз се завъртях, за да убия звяра. За да убия собствения си баща.

Споменът се върна в съзнанието му. Единственият, който му се губеше.

Наведе се над Мишел и хвана китката й. Но пулс нямаше.

Вратата отлетя от пантите си. Рой се обърна. На прага стояха Шон и сестра му.

— Моля ви, помогнете й! — изкрещя той.

Шон се втурна напред. По пътя бяха повикали линейка. Просто за всеки случай. И слава богу, че го бяха направили.

Секунди по-късно в стаята нахлуха парамедиците, които се заеха с Мишел. Положението беше тежко. Беше изгубила много кръв. Прехвърлиха я на носилка и я понесоха към линейката. Шон скочи вътре миг преди вратите да се затръшнат под носа му.

Агентите на ФБР започнаха оглед на къщата, която се оказа всичко друго, но не и обезопасена.

Рой седеше на пода, опрял гръб в стената. Сестра му коленичи до него.

— Дайте ни една минута, моля ви — обърна се тя към един от агентите, който се приближаваше.

Мъжът кимна и излезе.

Рой извърна очи към окървавеното тяло на Райли, заковано на отсрещната стена като някаква призрачна парцалена кукла.

— Аз я убих — прошепна той.

— Знам — кимна Кели.

— Опитваше се да ликвидира Мишел.

— И това знам, Еди. Ти й спаси живота. Постъпи правилно.

— Това още не се знае — поклати глава той. — Тя може би ще умре.

— Може би. Но ти й даде шанс.

Прилоша му. Главата му клюмна. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

После бавно вдигна поглед към лицето й.

— Аз убих татко.

Тя седна до него и притегли главата му към гърдите си.

— През всичките тези години не можех да си спомня… Мислех, че ти си го направила… Нали винаги си ме защитавала…

— Но тогава ти се защити сам, Еди. Така спаси и мен. Не си направил нищо лошо, разбираш ли?

Той не отговори.

— Разбираш ли какво ти казвам, Еди? Не си направил нищо лошо!

— Разбирам — кимна той, преглъщайки сълзите си. — Знаеш ли, че ми взеха медальона със свети архангел Михаил?

— Знам. Ще ти намеря друг.

— Май вече няма да ми трябва — промълви той, хвърляйки кос поглед към мъртвата Меган.

— И аз мисля така.

Той се отпусна в прегръдката на сестра си и заплака.

Меланхоличният вой на линейката с тежко ранената Мишел Максуел бавно се стопи в далечината. В къщата се възцари мъртва тишина.

Болничната стая беше по-студена от най-студената морга, в която беше влизал. Светлината идваше от редица малки апарати, издаващи странни звуци. Сигнализиращи за наличието на живот или може би за наближаваща смърт.

Шон седеше приведен напред. Главата му опираше в таблата на леглото, а ръцете му стискаха ръцете й.

Мишел Максуел беше опасана с множество системи, вливащи в тялото й непознати течности и изкарващи навън други.