Дейвид Балдачи - Шестият

Бившият й съпруг вероятно щеше да бъде леко изненадан, но той вече се беше оженил за друга, много по-млада жена, с която градеше онова семейство, която тя така и не пожела да има с него.

Фостър изпита съжаление, че никой нямаше да скърби за нея. Това наистина беше тъжно.

Предната веранда се разтърси от тежки стъпки. Личната й охрана беше безсилна да ги спре. Но така бе по-добре. Тя не искаше никой да ги спира. Освен това беше сигурна, че идват със заповед за арест.

Стъпките спряха пред вратата. Последва силно почукване.

— ФБР! — обяви гърлен мъжки глас. — Моля, отворете вратата, министър Фостър!

Тя опря глока в дясното си слепоочие и застана така, че да падне на канапето. Усмихна се. Приземяването щеше да бъде меко. Поне това заслужаваше. Беше доволна, че преди малко бе глътнала два валиума наведнъж. Таблетките почти прогониха стреса. Бяха много подходящи за всеки, който бе решил да отнеме собствения си живот.

Отвън се разнесе последното предупреждение на ФБР. Тя си представи как хидравличната щанга заема позиция срещу вратата от стогодишно твърдо дърво, която нямаше да се предаде лесно и щеше да й даде допълнителните няколко секунди, от които се нуждаеше.

Запита се дали и Харкс е сред тях. Много й се искаше да надникне още веднъж в очите му. В крайна сметка победителят щеше да бъде тя. Желанието й беше да види как тържествуващата му усмивка се стопява миг преди куршумът да проникне в черепа й.

Не, той със сигурност нямаше да присъства на ареста…

Защото бе страхливец.

Щангата се стовари върху вратата. Разхвърчаха се трески. Още един удар щеше да бъде достатъчен. Вратата отскочи от пантите си. Мъжете нахлуха в стаята.

Елън Фостър им се усмихна и натисна спусъка. Но нищо не се случи. Натисна още веднъж, после още и още…

Джеймс Харк заобиколи агентите на ФБР и се изправи пред нея. Протегна ръка и отне оръжието й.

— Няма да се измъкнете толкова лесно! — процеди той.

— Мръсник! — изсъска тя, олюля се на токчетата си и го зашлеви през лицето.

Той не помръдна. Просто стоеше пред нея и я гледаше с открито презрение. Тя не издържа и отмести поглед.

— Тези хора искат да ви кажат нещо — ледено подхвърли Харкс, после отстъпи встрани и изчака да й прочетат правата и да й щракнат белезниците.

Групата се насочи към вратата.

— А, и още нещо — подвикна Харкс.

Тя се обърна.

Той вдигна пистолета пред очите й.

— Следващия път проверете дали някой не е отстранил ударника на играчката ви, госпожо министър!

Шон погледна телефона си.

— Мейхю от щатската полиция на Мейн — каза той. — Преди известно време го търсих, но не вдигна…

Сега той накратко разказа на полковника за развоя на събитията.

Мейхю остана много доволен от онова, което чу.

— Предай на важните клечки във Вашингтон да направят така, че онези типове никога повече да не видят дневна светлина! — отсече той.

— Слушам, сър! — отвърна с усмивка Шон.

— Но има едно нещо, което дяволски ме смущава — подхвърли полковникът.

— Какво е то?

— Току-що завърши аутопсията на бедния Ерик.

— Огнестрелна рана, нали? — попита Шон и усети как коремните му мускули леко се стягат.

— Абсолютно. Без никакво съмнение. Право в гърдите.

Шон се отпусна.

— Какъв е проблемът тогава?

— Куршумът се оказа трийсет и втори калибър, идентичен с онези, с които бяха убити Дюкс и твоят приятел Тед Бърджин. Работата е там, че е изстрелян от упор. Не мога да си представя, че Ерик ги е допуснал толкова близо до себе си, без да реагира. Искам да кажа, че…

Но Шон вече не го слушаше.

Хукна с такава бързина, сякаш животът му зависеше от това. И донякъде беше така, но с тази разлика, че ставаше въпрос за живота на най-близкото му същество на този свят.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Мишел и огледа Меган, която се появи в стаята с чисти дрехи.

— Ох, душът беше превъзходен. Мисля, че отново станах човек. Благодаря ти, че си се погрижила да изпратят дрехите ми.

— За нищо. Това беше най-малкото, което можехме да направим за теб, след като те зарязахме в Мейн.

Мишел погледна през прозореца. Отпред беше паркиран черният джип, в който седяха трима агенти на ФБР. Други двама дежуреха в задния двор на къщата. За пръв път от много време насам се почувства наистина защитена.

— Къде е Едгар? — попита Меган.

— В кухнята, готви.

— Какво? Нима може да готви?

— Бъди сигурна, че може. Гладна ли си? Предполагам, че не са те хранили както трябва.