Алън Фолсъм - Денят след утре

Нощта бе нейното наследство. Мишел беше късно дете — когато се роди, баща й бе навършил четирийсет и една. По време на германската окупация бе работил като автомеханик в един парижки сервиз. По поръчение на съпротивата всяка вечер след работа бе прекарвал по три часа върху покрива на жилищния блок, събирайки данни за движението на нацистки военни автомобили.

Седемнайсет години след края на войната той отведе четиригодишната Мишел на предишния си адрес и заедно се качиха на покрива, за да й покаже какво е вършил през окупацията. И като по вълшебство колите долу се превърнаха в германски танкове, джипове и мотоциклети. Вместо пешеходци по тротоара крачеха фашисти с пушки и автомати. Тогавашната Мишел не разбра защо е трябвало да го върши, но това нямаше значение. Важното бе, че като я доведе по тъмно върху покрива на тази сграда, той не само показа какво е правил, но и сподели с нея своето тайно, опасно минало. Беше я включил в нещо дълбоко лично и то бе най-ценното, когато си спомняше за него.

Загледана в своя съпруг, тя неволно съжали, че той няма нищо общо с баща й. Какво толкова, че носеше лоши новини? Нали се обичаха, нали бяха женени, нали чакаха дете! Мракът навън само правеше пропастта помежду им още по-неразбираема и болезнена.

В другия край на стаята пералнята привърши цикъла и спря. Анри стана, отвори вратичката и измъкна работните дрехи. Огледа ги, изруга и гневно дръпна вратата на килера. След малко вече бе натъпкал още мокрото пране в найлонов чувал за смет и го запечатваше с тиксо.

— Какво правиш? — запита Мишел.

Той рязко надигна глава.

— Искам да се махнеш. Иди при сестра си в Марсилия. Върни си моминската фамилия и казвай на всички, че съм те зарязал, че съм мръсник и нямаш представа накъде съм се запилял.

— Какво говориш? — смаяно възкликна тя.

— Прави каквото ти казвам. Искам да си тръгнеш още сега. Тази вечер.

— Анри, моля те, кажи ми какво се е случило.

Вместо отговор Канарак захвърли чувала на пода и мина в спалнята.

— Анри, моля те… Нека да ти помогна…

Изведнъж Мишел осъзна, че мъжът й не се шегува. Изплашена едва ли не до смърт, тя пристъпи след него и остана на прага, докато той вадеше двата очукани куфара изпод леглото. После ги бутна към нея.

— Вземи. Ще ти стигнат за багажа.

— Не! Аз съм ти жена. Какво става, по дяволите? Как можеш да ми говориш така без никакво обяснение?

Канарак се загледа в нея. Искаше да й каже нещо, но не знаеше как. После отвън долетя звука на клаксон — веднъж, два пъти… Мишел присви очи и изтича край него към прозореца. Белият ситроен на Анес Демблон чакаше долу с включен двигател и пушекът от ауспуха бавно се разсейваше из влажния нощен въздух.

Анри продължаваше да я гледа.

— Обичам те — каза той. — Сега заминавай за Марсилия. Ще ти изпратя пари.

Мишел отскочи от него.

— Изобщо не си ходил в Руан. Бил си при нея!

Канарак мълчеше.

— Пръждосвай се по дяволите, копеле! Върви си при гадната Анес Демблон.

— Ти трябва да напуснеш — напомни Канарак.

— Защо? Тя ли ще се нанася тук?

— Ако това искаш да чуеш… Е, добре, тя ще се нанася.

— Тогава върви по дяволите. Върви по дяволите, кучи сине и дано Господ да те накаже!

— Разбирам — изрече Франсоа Кристиан тихо и без вълнение.

Въртейки разсеяно чашата коняк между пръстите си, той извърна глава към огъня в камината.

Вера мълчеше. Трудно й бе да го напусне, дължеше му много и не искаше да оскърби нито него, нито себе си с едно безмълвно измъкване като евтина уличница, защото не беше такава.

Наближаваше десет. Току-що бяха привършили вечерята и седяха в просторния хол на луксозния апартамент на улица Пол Валери между авеню Фош и авеню Виктор Юго. Вера знаеше, че Франсоа има къща в провинцията, където живее жена му с трите деца. Подозираше, че той поддържа и други апартаменти в столицата, но никога не бе питала. Както не бе питала и дали е единствената му любовница, в което се съмняваше.

Отпи глътка кафе и го погледна. Той продължаваше да седи неподвижно. Косата му беше черна, грижливо подстригана и леко прошарена на слепоочията. С тъмния двуреден костюм на тънки райета, от чиито ръкави се подаваха с математическа точност колосани бели маншети, той приличаше на аристократ, какъвто си беше всъщност. Венчалната халка на лявата му ръка проблесна в светлината на пламъците, докато Франсоа небрежно отпиваше от коняка, все тъй загледан към камината. Колко пъти я бяха галили тези ръце? Колко пъти я бяха докосвали тъй, както само той умееше да я докосва?